Любов по неволя

— Смятам, че можехте да решите въпроса по не толкова нецивилизован начин.

— Нямах време. Обясних ви: малко преди това бях получил вест, че Карлайл има намерение да удари същата нощ.

— Извинения, сър. Само извинения.

— Презирате ли ме за това?

Лавиния разпери ръце.

— Не. Не ви презирам. Обаче съм на мнение, че имахте възможност да уредите нещата по съвсем друг начин. Но както вече съм ви казвала, добрите маниери не са между силните ви страни.

Палецът му се плъзна по долната й устна.

— Кажете ми още веднъж, че не ме презирате.

— О, по дяволите! Е, добре. Не ви презирам, сър. Ясно ми е, че през онази нощ в Рим бяхте превъзбуден.

— Превъзбуден?

Лавиния усети, че й се завива свят. Твърде много шери на празен стомах, помисли си тя. Несъмнено, това беше причината. Неволно облиза устни.

— Ясно ми е, че според вас Емелин и аз сме били в опасност. Намирам го безумно, но сега това няма значение. Приемам, че онази нощ сте били в крайно напрежение — увери го тя.

— А какво е състоянието ми в този момент?

— Какво искате да кажете?

— Струва ми се, че днес следобед съм също толкова луд, колкото онази нощ. — Той се наведе към нея. — Макар и по съвсем друга причини.

Устните му завладяха нейните.

Трябваше по-рано да се отдръпна, каза си тя. Сега беше вече много късно.

Силните му ръце обхванаха лицето й по-здраво. Целувката експлодира в сетивата й, а когато той я задълбочи, тялото й се разтърси от силна тръпка. Затвори очи, защото престана да вижда. Почувства се като восъчна скулптура, поставена твърде близо до прозореца. Нещо дълбоко в нея се разтопи със заплашителна бързина. За да се задържи на краката си, се хвана здраво за раменете му.

Като усети, че тя се вкопчи в него, той простена и я прегърна с такава сила, че гърдите й се притиснаха в силния му гръден кош.

— Бог да ми е на помощ! Не знам защо, но още от Италия имам желание да го направя — прошепна до устата й той.

Не се изразява особено поетично, каза си Лавиния. Но по незнайна причина думите му бяха крайно възбуждащи. Тя се чувстваше като упоена от силните чувства, които бушуваха в сърцето и тялото й.

— Това е лудост. — Ако не се беше вкопчила в него, щеше да падне. — Пълна лудост.

— Да. — Той зарови пръсти в косата й и изви главата й назад, за да плъзне устни към ухото. — Но вече постигнахме съгласие по въпроса, че и двамата сме луди.

Зацелува шията й и Лавиния простена.

— Не, не! Според мен виновно е шерито.

— То няма нищо общо. — Тобиас мушна коляно между бедрата й.

— Няма какво друго да е. — Лавиния трепереше все по-силно от дивото желание, което усещаше в него. — Няма съмнение, че и двамата ще съжаляваме, когато действието на алкохола премине.

— Шерито няма нищо общо — повтори глухо Тобиас.

— О, разбира се, че има. Какво друго би могло… оох! — Тя се отдръпна стреснато, когато зъбите му предпазливо, но решително се забиха в крайчето на ухото й. — Велики боже, какво правите, сър?

— Не е проклетото шери.