Ангел на греха
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: wyoming westerns #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ангел на греха». Краткое содержание книги:
Този път нищо не скриваше грубата му красота. Напротив дрехите му я подчертаваха още по-добре и това смути и обърка Каси много повече, отколкото опасната му репутация. За свой ужас се улови, че не може да откъсне поглед от него. За щастие той, изглежда, не забеляза това. Беше твърде зает, за да се оглежда наоколо.
— Заключила ли си я? — попита Ейнджъл, след като затвори вратата зад него.
— Кого… о, имаш предвид Марабел? Тя е в кухнята. Не се тревожи, помолих Мария да я държи там, докато си в къщата.
— Оценявам жеста — кимна Ейнджъл.
Страхът му от нейната голяма любимка би я забавлявал, ако не бе твърде притеснена от факта, че не се разделяше с револвера си дори и за вечеря. Така че Марабел нямаше да е в безопасност край него.
Предчувствайки, че вечерята ще се окаже пълен провал, Каси го поведе по коридора към двойните врати вдясно. Дългата, официална маса бе сервирана за двама. Като видя, че приборите са поставени едни до други, както обикновено, когато вечеряше с баща си, Каси съжали, че не бе казала на Мария да ги сложи на двата срещуположни края. Така масата изглеждаше по-интимно подредена, но тя реши, че сигурно ще обиди госта си, ако ги размести сега.
Пристъпи до единия стол и се изненада, когато той застана зад нея издърпа стола й, за да седне. Не очакваше подобни изтънчени маниери от него.
— Благодаря — рече тя и още повече се смути, когато той не отговори, а зае мястото си.
Мария, която чу гласа на Каси, надникна през вратата и след малко започна да сервира. Ейнджъл направи някакъв комплимент за прекрасните мебели, а Каси си отдъхна, че разговорът пое в неутрална посока. Тя му обясни, че всяка вещ в къщата е точно като тази в дома й в Уайоминг и как баща й купил всичко от същия магазин в Чикаго, откъдето бе поръчал мебелите и за къщата в Уайоминг. Но някои вече били изчерпани, така че той специално наредил да изработят същите.
— Защо? — попита Ейнджъл, когато тя изчерпа темата.
— Не съм го питала — призна девойката. — Има някои неща, които никога не обсъждам с баща си. Всичко, което се отнася до майка ми, е забранена тема.
— Но защо? Само защото са разведени…
— Не са. — Ейнджъл остави вилицата си и учудено я изгледа. — Предполагам, че повечето хора си мислят същото — добави Каси, — но нито един от двамата не е поискал официален развод. Изглежда това, че живеят в различни краища на страната, ги устройва напълно.
— А какво ще стане, ако някой от тях пожелае да сключи нов брак?
Каси сви рамене.
— Е, тогава предполагам, че този, който има подобни намерения, ще сложи край на първия си брак.
— Това би ли те притеснило?
— През целия ми живот родителите ми никога не са си разменили и дума без посредник. Защо трябва да се притеснявам, ако един от тях пожелае да има нормален брак?
Младият мъж само поклати глава и продължи да се храни.
— Никак не ми се вярва, че не са си казали и дума през всичките тези години. Сигурно ти е било трудно да растеш в такава обстановка.
Тя се усмихна.
— Всъщност бях на седем години, когато за пръв път разбрах, че родителите на другите деца не се държат по подобен начин. Дотогава си мислех, че е нормално. Защо не ми разкажеш нещо за себе си, Ейнджъл?
Тя се изчерви в мига, в който спомена името му. За пръв път се обръщаше към него по този начин и едва след като го изрече, й хрумна, че звучи твърде интимно, особено казано от жена.
Объркването й не му убягна.
— Какво има?
— Има ли някакво друго име, с което да те наричам?
Той не се усмихна, но Каси бе сигурна, че притеснението й го забавляваше.
— Мистър е съвсем достатъчно — отвърна Ейнджъл.
Но това едва ли бе особено подходящо, а мистър Ейнджъл звучеше съвсем не на място, след като то не бе фамилното му име. Изглеждаше, че той нямаше никакво намерение да разсее неудобството й, затова Каси не се сдържа и раздразнено попита:
— Какво те накара да си избереш име като Ейнджъл?
Той повдигна вежди.
— Да не би да си мислиш, че аз съм го избрал?
— А не си ли?
— По дяволите, разбира се, че не! Това е единственото име, с което си спомням, че майка ми ме наричаше, така че го казах на стария мъж от планината, който ме отгледа. Доколкото си спомням, на него му се стори доста забавно.
Младото момиче се замисли за миг.
— Може би е било галено име, като „скъпа“ или „миличка“.
— Като пораснах, го разбрах, но по това време вече никой не ме наричаше по друг начин. Така че името си остана, а и за мен нямаше кой знае какво значение. Когато толкова дълго си мислиш, че това е името, което са ти дали при раждането, свикваш с него. Сега всяко друго име би ми се сторило необичайно.