Тъкмо такъв хоспитант беше и Плинио Десиньори, с когото малко по-младият Йозеф Кнехт се срещна във Валдцел. Той беше високонадарен младеж, блестящ, особено при речи и дебати, пламенен и някак неспокоен човек, който създаваше много грижи на директора Цбинден, защото като ученик се държеше наистина добре и не можеше да бъде укорен, но в никакъв случай не се стараеше да забрави своето изключително място като хоспитант и по възможност незабелязано да се причисли към другите, а изповядаше — откровен и готов за спорове — некасталийски, светски убеждения. Между тези двама ученици не можеше да не възникне особено отношение. И двамата бяха много даровити и с призвание, това ги побратимяваше, докато във всичко друго оставаха напълно противоположни. Би била потребна появата на един учител с необикновено голяма прозорливост и майсторство, за да извлече квинтесенцията на произтичащата от случая задача и по правилата на диалектиката все отново и отново да прави възможен синтеза върху тези противоречия. Директорът Цбинден не беше лишен от дарба и воля за това, не спадаше към учителите, за които гениите са неудобни, но в случая му липсваше най-важната предпоставка: доверието на двамата ученици. Плинио, комуто допадаше ролята на аутсайдер и революционер, беше винаги нащрек по отношение на директора; а Йозеф Кнехт за съжаление, след създалото се вече настроение заради частните му занимания, също нямаше доверие на Цбинден и никога не би се обърнал за съвет към него. Но за щастие съществуваше магистърът по музика. Към него Кнехт се обърна с молба за подкрепа и съвет и този мъдър стар музикант се зае сериозно и както ще видим, майсторски да насочва играта. В ръцете на магистъра най-голямата опасност и съблазън в живота на младия Кнехт се превърна в необикновена задача и той показа, че е дорасъл за нея. Истинската история на това приятелство-вражда между Йозеф и Плинио или върху тази музика на две теми, или диалектична игра между два духа бе следната.

Отначало естествено Десиньори бе този, който направи впечатление на съперника и го привлече. Той беше не само по-възрастният, не само по-хубавият, по-пламенният и по-разговорливият младеж, преди всичко друго той идеше „отвън“, некасталиец, човек от света, с баща и майка, чичовци и лели, братя и сестри, един, за когото Касталия с всичките й закони, традиции и идеали означаваше само етап, дял от пътя, временен престой. За този бял гарван Касталия не беше светът, за него Валдцел бе училище като всички други, за Плинио връщането в „света“ нямаше да е позор и наказание, не го чакаше орденът, а кариера, брак, политика, накратко, оня „действителен живот“, за който всеки ученик от Касталия храни тайното желание да знае повече, защото за касталиеца „светът“ е същото, каквото някога е бил за каещите се грешници и монаси: наистина нещо малоценно и забранено, но не по-малко тайнствено, изкусително, привлекателно. И сега Плинио действително не криеше своята принадлежност към света, в никакъв случай не се срамуваше, а се гордееше с нея. С едно още полумомчешко и артистично, но вече осъзнато и прието като програма усърдие той подчертаваше своеобразието си и използваше всеки повод, за да съпостави своите светски възгледи и норми с касталийските и да ги покаже като по-добри, по-верни, по-естествени, по-човешки. При това много често се позоваваше на „природата“ и „здравия човешки разум“, които противопоставяше на превратния и чужд на живота дух на училището и не пестеше находчивите остроумни отговори и гръмките думи, но беше разсъдлив и имаше достатъчно вкус, за да не се впуска в груби провокации и, общо взето, да спазва обичайните за Валдцел спокойни форми на дискутиране. Той искаше да защити „света“ и простия живот срещу „високомерно схоластичната духовност“ на Касталия, ала искаше и да покаже, че е в състояние да го направи с оръжията на противника; в никакъв случай не желаеше да бъде некултурният, който сляпо тъпче из цветната градина на духовното образование.