— Има истина, мили мой! Но учение, за каквото ти жадуваш, учение абсолютно, което само да те прави съвършен и мъдър, няма. Ти не бива още да се стремиш към едно съвършено учение, приятелю, а към себеусъвършенстване. Божественото е в тебе, не в понятията и книгите. Истината се преживява, не се преподава. Бъди готов за борби, Йозеф Кнехт, аз виждам ясно, те вече са започнали.

През тези дни Йозеф за пръв път видя магистъра, когото обичаше, в неговото всекидневие и в работата му и много се удивляваше, макар че имаше поглед само върху малка част от дневните занимания. Повече от всичко друго обаче майсторът го спечели с това, че така се грижеше за него, че го бе поканил и че сред своята работа този претоварен човек, който толкова често изглеждаше уморен, спестяваше и му посвещаваше часове, и не само часове! И ако това въвеждане в медитацията оставяше у Кнехт така дълбоко и незаличимо впечатление, то се дължеше, както по-късно той отсъди, не толкова на особено фина или своеобразна техника, а само на личността, примера на майстора. Неговите по-късни учители, при които през следващите години бе обучаван на медитация, даваха повече указания, по-точни данни, контролираха по-строго и поставяха повече въпроси, по-добре умееха да коригират. Но магистърът по музика, уверен във властта си над това момче, почти не говореше и не поучаваше, собствено той назоваваше само темите и вървеше пред него с примера си. Кнехт наблюдаваше как неговият майстор толкова често изглежда стар и съсипан, как после с полузатворени очи се вглъбява в себе си и пак отново може така спокойно, бодро, весело и приветливо да погледне, нищо не би могло да го убеди по-съкровено от този път към изворите, път от неспокойствието към спокойствието. А едно или друго от това, което магистърът искаше да му предаде със слова, Кнехт научаваше неусетно, при някоя кратка разходка или по време на хранене.