И макар отношението между двамата да бе доведено до една достойна форма и дори за участниците и зрителите диспутите да бяха вече неотменен елемент от тогавашния училищен живот във Валдцел, то за Кнехт бедата и противоречието едва ли ставаха по-леки. Подкрепян чрез високото доверие и отговорността, която му бе възложена, той овладяваше задачата и доказателство за силата и добрата същина на неговата природа бе, че я реши без видимо увреждане. Дълбоко в себе си обаче може би страдаше много. И когато прие приятелството на Плинио, направи това не само заради предразполагащия към себе си остроумен другар, заради обиграния в света и в ораторството Плинио, а не по-малко и заради оня чужд мир, който неговият приятел и противник представляваше и който се учеше да познава или долавя във фигурата, в думите и жестовете му, оня така наречен „реален“ свят, в който имаше нежни майки и деца, гладуващи хора и бедни къщи, вестници и изборни борби, оня примитивен и едновременно изтънчен свят, в който Плинио се завръщаше през всички ваканции, за да посети родителите, братята и сестрите си, да ухажва момичета, да присъства на работнически събрания или да бъде гост в благороднически клубове, докато Кнехт оставаше в Касталия, пътешестваше с другарите си, къпеше се, упражняваше ричеркарите на Фробергер или четеше Хегел.

За Йозеф се разбираше от само себе си, че принадлежи към Касталия и по право води живот на касталиец, живот без семейство, без каквито и да е приказни и развлечения, без вестници, но живот и без нужда и глад — впрочем нали и Плинио, който можеше така настойчиво да обвинява учениците от елита, че съществуват като търтеи, никога досега не е гладувал и не си е печелил хляба сам. Не, светът на Плинио не беше по-добрият и по-правилният. Но той съществуваше, имаше го и беше, както се знаеше от световната история, съществувал винаги и винаги е бил подобен на това, което е днес, и много народи не са познавали друг свят освен този, не са знаели нищо за елитни училища и педагогическа провинция, за орден, майстори и игра на стъклени перли. По цялата земя по-голямата част от хората не живеят така, както се живее в Касталия, а по-просто, по-примитивно, по-застрашено, по-беззащитно и неустроено. И този примитивен свят е вроден у всеки човек, долавящ следата му и в собственото си сърце, едно любопитство и тъга по нещо, и състрадание. Задачата беше да бъдеш справедлив към него, да му запазиш известно право на родина в собственото си сърце и въпреки това да не се връщаш назад. Защото редом и над него имаше втори свят — касталийският, духовният, изкусният, един подреден, защитен свят, който изисква постоянен надзор и упражнение — съществуваше йерархията. Да й се служи, но без да се накърнят правата на другия свят или дори той да се презира и да се поглежда с едно око към него, без някакви неясни изисквания или носталгия, тъй трябва да е правилно. Та нали малкият касталийски свят служи на големия, на другия, дава му учители, книги, методи, грижи се за запазване чистотата на духовните дейности и морала и е открит като школа и убежище за малцина от хората, чието предопределение, изглежда, е да посветят живота си на духа и на истината. Но защо тези два свята не живеят привидно хармонично и братски редом и един в друг, защо човек не може да ги обгърне и съедини в себе си?