Училището, разбира се, преди всичко беше строго продължение на предишните, макар и да се добавяха няколко нови предмета. Действително ново обаче не беше нищо друго освен обучението по медитация, но магистърът по музика му беше дал да предвкуси и това. Кнехт се поддаде на медитацията охотно, първоначално, без да вижда в нея повече от една приятно отморяваща игра. Едва малко по-късно — ние ще си припомним и това — трябва да бе открил и преживял нейната същинска и висока стойност. Директор на училището от Валдцел беше един своеобразен и всяващ някакъв страх човек, Ото Цбинден, тогава вече близо шестдесетгодишен; с неговия красив и стремителен почерк са нанесени някои записки за ученика Йозеф Кнехт, които ние видяхме. Но отначало любопитството на момчето събуждаха повече съучениците му, а по-малко учителите. С двама от тях то имаше оживени и многостранно засвидетелствани отношения. Единият, към когото се привърза още в първите месеци, беше Карло Феромонте (по-късно като заместник на магистъра по музика той зае второто по ранг място в колегията), връстник на Кнехт; нему дължим между другото една история за стила на музиката за лютня в шестнадесетия век. В училището го наричаха Оризоядеца и го ценяха като обаятелен другар в играта; приятелството му с Йозеф започва с разговори върху музиката и продължава през многогодишни общи изследвания и упражнения, за които знаем отчасти посредством редките, но богати по съдържание писма на Кнехт до майстора по музика. В първото от тези писма Кнехт нарича Феромонте „специалист и познавач на богатите орнаменти, украшения, трилери в музиката“. Той свири с него Купрен, Пърсел и други майстори от времето около хиляда и седемстотната година. В едно от тези писма Кнехт говори обстойно за упражненията и тази музика, „където в някои пиеси почти над всяка нота има и украшения. Ако така — продължава той — се свири в течение на няколко часа, само с двойни удари, силни трилери и морденти, то след това пръстите сякаш са заредени с електричество.“