Уитни моя любов
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: westmoreland #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Уитни моя любов». Краткое содержание книги:
Но там я очаква горчиво разочарование — баща й е разорен и урежда брака й с херцог Клейтън Клеймор. Уитни е разгневена от „сделката“ и не може да се примири да бъде продадена като робиня. Тя дори не подозира, че херцогът е тайнственият мъж, с когото се е запознала на един маскен бал в Париж, и към когото е изпитала странно привличане. Започва да крои планове за бягство с Пол, но е потресена, когато разбира, че нейният кумир се интересува само от зестрата й. Неочаквано Уитни открива, че изпитва непреодолима страст към човека, когото смята за натрапник в живота си… ала все още мечтае за съвършената любов.
Източник: http://pe-bg.com/?cid=3&pid=2482
Тълпата се отдръпна, за да направи път на млад червенокос мъж, който с бърза стъпка приближаваше към Уитни. Питър Редфърн… Когато бяха деца, той непрекъснато й се присмиваше и я тормозеше, но също така беше и един от малкото й приятели. Макар да беше само на двадесет и пет години, косата му беше започнала да оредява, но беше запазил момчешкото си изражение.
— Мили Боже! — възкликна с нескрито възхищение Питър в мига, в който застана пред старата си приятелка. — Наистина си ти, малка пакостнице! Какво е станало с луничките ти?
Уитни едва успя да запази спокойствие при този не особено ласкав поздрав. Положи длан в протегнатата му ръка.
— А ти какво си направил с косата си, Питър?
Той избухна в смях и мълчанието, надвиснало над залата, се разпръсна като с магическа пръчка. Разговорите отново започнаха, всички се опитваха да се доближат до Уитни и да я поздравят с добре дошла.
Напрежението й беше огромно, но въпреки това тя удържа да не се обърне назад и да не потърси с поглед Пол. Продължаваше да дава механично отговори на въпросите, с които я засипваха. Париж й беше харесал. Чичо й лорд Едуард Гилбърт се чувствал добре. Да, с най-голямо удоволствие би присъствала на този или онзи прием…
Питър не се отделяше от нея. Докато разговаряше с жената на аптекаря, до слуха й достигна гласът на Маргарет Меритън:
— Чух, че се е изложила пред отбраното парижко общество — злобно се смееше тя — и че повече не са я допуснали във висшите кръгове.
— Време е да се изправиш лице в лице с госпожица Маргарет, Уитни — прошепна Питър. — Не можеш вечно да я отбягваш. Между другото, тя е тук с някого, когото ти още не познаваш.
Уитни неохотно се обърна към най-голямата си неприятелка.
Маргарет Меритън собственически беше положила ръка в ръката на Клейтън Уестланд. Тази сутрин Уитни си мислеше, че нищо не би било в състояние да я накара да намрази Клейтън Уестланд повече, отколкото го мразеше, но като го видя с Маргарет, почувства, че омразата й се превръща в ненавист.
— Всички сме ужасно разочаровани, че не успя да си намериш съпруг във Франция, Уитни — лицемерно въздъхна Маргарет.
Уитни я изгледа с хладно презрение.
— Всеки път, когато отвориш уста, очаквам да чуя някоя голяма глупост, Маргарет.
Тя понечи да тръгне към Емили, но Питър я спря с думите:
— Уитни, позволи ми да ти представя господин Уестланд. Наел е Ходжис Плейс и също като теб се е завърнал от Франция наскоро.
Значи така. След като въпросният господин е бил във Франция, най-вероятно той е бил източникът на злобните лъжи, които излизаха от устата на Маргарет.
— Харесва ли ви животът в провинцията, господин Уестланд? — запита с преднамерено отегчение и безразличие тя.
— Повечето от хората, с които се запознах тук, са много любезни — многозначително отвърна той.
— Сигурна съм, че е така. Надявам се, че поне един от вашите нови приятели ще бъде достатъчно любезен да ви покаже докъде се простират границите на имението ви, за да не ви се случва втори път да изпадате в неудобното положение да навлизате в нашата собственост, както сторихте тази сутрин.
Всички изненадано замлъкнаха. Уестланд стана сериозен:
— Госпожице Стоун, изглежда, сме имали нещастието да се срещнем при не особено добри обстоятелства, но ако ме удостоите с честта да танцувам с вас…
Уитни не чу останалото, защото в този миг до ухото й достигна до болка познатият плътен и топъл глас:
— Моля за извинение, господа, но ми бяха казали, че Уитни Стоун ще присъства на приема тази вечер, а аз не мога да я позная.
Една ръка докосна лакътя й и пулсът й се ускори. Пол бавно я обърна с лице към себе си.
Тя вдигна очи и срещна неговите — бяха най-сините очи, които беше виждала. Протегна ръце към него и той ги взе в своите. През изминалите години беше репетирала стотици пъти как ще го погледне, когато се срещнат отново, колко умни и забавни неща ще му каже, но сега, когато любимото лице беше пред нея, тя намери сили само да изрече:
— Здравей, Пол.
Пол се усмихна и пъхна ръката й под лакътя си.
— Танцувай с мен — простичко каза.
Ръката му се плъзна около талията й. Уитни тръпнеше от вълнение. Знаеше, че е настъпил моментът, в който трябва да се превърне отново в смела млада дама както в Париж, но усещанията й я объркваха. Сякаш отново беше на петнадесет години и времето, прекарано във Франция, не съществуваше. Искаше й се да извика: „Обичам те. Винаги съм те обичала. Искаш ли ме сега? Променила ли съм се достатъчно, за да ме пожелаеш?“