Уитни моя любов

— Защо?

— Защо винаги те е мразела ли? Предполагам, защото беше най-богатата сред нас. Сега обаче тя е обсебена от мисълта да привлече вниманието на новия съсед, така че искрено се надявам за разнообразие злобата й да е отстъпила място на любезността. — Уитни изненадано погледна приятелката си и Емили обясни: — Става дума за господин Уестланд, вашия нов съсед. Вчера Елизабет сподели с мен, че Маргарет го смята за своя неприкосновена собственост.

— Как е Елизабет? — попита Уитни. В мига, в който името на съперницата й за сърцето и ръката на Пол беше споменато, тя съвсем забрави за Маргарет.

— Все така красива и сладка. Трябва да знаеш, че Пол я придружава навсякъде.

Уитни продължаваше да мисли за Елизабет по пътя към дома. Госпожица Аштън беше всичко онова, което тя самата мечтаеше да бъде руса, дребничка, нежна, с маниери на дама.

Смушка коня и препусна. Панделката, придържаща буйната й коса, се разхлаби и падна. Кестенявите къдриците се развяха зад гърба й. За няколко минути хълмът беше прекосен и Уитни насочи Хан към северните граници на имението на баща си. Наблизо беше потокът. Щеше да спре за малко до него, за да се освежи, и после веднага се прибираше.

Тя слезе от коня и го привърза към близкото дърво, потупа го по гърба и вдъхна тръпчивия аромат на късните летни цветя. Приближи до потока, свали жакета си, събу високите ботуши за езда и чорапите си. Хвана краищата на полите си, повдигна ги и нагази във водата.

Нямаше представа, че някой я наблюдава. Клейтън с усмивка следеше всяко нейно движение. Колебаеше се дали да издаде присъствието си или не, но когато изисканата дама, красяща салоните на Париж, се събу и влезе в потока, той тихо се засмя, бързо взе решение и пришпори коня си.

Уитни наистина не се застоя дълго в потока. Усещането, което изпита, беше съвсем различно от онова, което си спомняше. Водата беше по-студена, а дъното беше покрито с хлъзгави ръбести камъни. Тя излезе на брега и се излегна по корем на тревата, подпряла брадичка с ръка и махайки с крака във въздуха, докато чакаше да изсъхнат, за да се обуе. Опита се да си представи как ще протече срещата й с Пол същата вечер. Внезапно нещо прошумоля в храсталака и привлече вниманието й.

Съзря върховете на скъпи ботуши за езда от мека кафява кожа, излъскани до блясък. Тя се смрази от ужас, после се претърколи и седна, притисна колене към гърдите си и се опита да прикрие голите си глезени с мокрите краища на полата си.

Мъжът излезе напред, приближи се до дървото, облегна се на него и скръсти ръце на гърдите си.

— Риба ли ловите? — попита иронично той, а погледът му се плъзна по тялото й така, сякаш я разсъбличаше.

— А вие шпионирате ли ме? — хладно отвърна Уитни. Той не отвърна, само развеселено продължи да я гледа.

Беше висок и много добре сложен мъж. Челюстите му бяха решителни, носът — прав. Лекият вятър си играеше с гъстата му, тъмнокафява коса. Сивите очи под тъмните вежди я гледаха с открит интерес. Гладко обръснатото му лице беше изключително красиво, това не можеше да се отрече, но в погледа му имаше някаква арогантност, някаква агресивност, които съвсем не й бяха по вкуса.