Десетият праведник

— Ще укрепя сградата, както мога. Ще запуша пукнатините, ще прехвърля мебелите… и ще живея. Какво друго ми остава? След време може би ще успея да изградя нов дом от старите тухли.

— Пропускаш нещо много важно — меко каза Джейн. — Ето я картината. Зимна нощ, виелица, студ. Ти и твоите приятели сте навън. Стените на къщата още пукат и се разместват, готови да рухнат всеки момент, но вие нямате избор — или ще влезете, или ще замръзнете. И един ще трябва да се погрижи за ранените, друг да запали огън, трети да потърси храна, дюшеци, топли дрехи… А някой чудак ще тръгне да обиколи къщата с бележник и молив, за да запише къде има пукнатини и колко са широки, коя част от пода е оцеляла и коя се клати, откъде духа, къде тече вода от спуканите водопроводни тръби… Представи си още как тичащ из коридорите, мозъкът ти се цепи от напрежение, трябва да се решават хиляди неотложни въпроси, а този очилат идиот се мотае наоколо, драска в бележника и си мърмори нещо под носа. Какво ще го направиш?

— Не е честно!

— Цялата ситуация не е честна. Как ще постъпиш?

— Ще го пребия — неохотно призна той. — Сигурно ще съжалявам после, ама ще го пребия… Не, чакай! Може и да не съжалявам, ако го заваря да зяпа звездите през дупката на покрива. Какво ще ни помогнат звездите сега и тук? Спектри, йонизация, кванти… Те ще са ни нужни след двеста години, ако човечеството оцелее дотогава. Но днес бъдете любезни да вършите точно това, което каза — проучвайте къщата!

— А какво друго смяташ, че правим? — Джейн ядно смукна от цигарата си, закашля се и разгони с ръка облачето дим. — Заради тези записки, които нося, загинаха осем души. Мислиш, че си видял нещо в твоите обиколки из тукашните планини? Знаеш ли какво е да те обстрелват с тежка картечница от пиратска джонка? Или да се промъкваш нощем из територии, където човекоядството е обичайна практика? И всичко това, защото няма друг начин да предадем едно съобщение, което някога би обиколило целия свят за част от секундата! Звездите… — Тя се изправи, заобиколи масата и застана пред догарящия огън в камината. Долитащият през рамото й глас изведнъж зазвуча глухо и уморено. — Там е работата, че не можем да заровим нос в земята. Трябваше да гледаме звездите. И не просто да гледаме, а да сравним резултатите от наблюденията от различни точки на земното кълбо.

— Защо? — запита той, усещайки как всичко вътре в него изтръпва от хладното предчувствие за нещо съдбоносно и страшно.

— Защото се потвърди точно онова, което предполагахме. Колапсът не е само локално явление, не е дори само космическа вълна, налетяла отнякъде към нас. Надявахме се да е така, надявахме се всичко да отмине, както е дошло. Но и тук, в Европа, има стари наивници, както ги наричаш. И техните наблюдения съвпадат с нашите. Измененията са навсякъде, в цялата Вселена. Обаче не ме питай как и защо. Просто приеми, че Земята е в окото на циклона…