Десетият праведник
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетият праведник». Краткое содержание книги:
Един от най-изявените ни фантасти, Любомир Николов е познат с романите си „Къртицата“ и „Червей под есенен вятър“, а също с много книги-игри, издадени под псевдонима Колин Уолъмбъри. Носител е на редица престижни награди, сред тях и „Еврокон“.
В гърдите му се стегна горчива топка от обида, ярост и разочарование. Ще я убия, помисли той и се хвърли с незавързани обувки към вратата. Ще я убия! В коридора го посрещнаха сумрак, прах и мирис на изгаснали въглени от камината долу. Тишината беше плътна и стара, тишина на къща, напусната още преди разсъмване. Подкованите му подметки изтрещяха по дървените стъпала, ала и този звук не можеше да разсее безжизненото чувство за изоставеност. На най-долното стъпало Николай се препъна, не успя да запази равновесие, профуча през хола и връхлетя в столовата.
Раницата бе първото, което видя. На масата, до грижливо сгънатата бяла покривка. Все още недоверчив, той пристъпи напред и разкопча ремъчето, обаче всичко се оказа наред. Тя не беше взела нито кутийка кибрит. Само бе добавила нещо.
Бутилка перно.
Николай се разсмя. После изпсува — мръсно и цветисто, с малко яд и много уважение и симпатия, както би напсувал близък приятел като Мишин. Понечи да изхвърли бутилката, сетне размисли и отпусна ръка. Можеше да я запази за спомен — вместо вариант на баналната повехнала роза между страниците на вехт албум с петна от сълзи по пожълтялата хартия. Изработи ме, развеселено се ухили той. Прелъстен и изоставен — още не ти се беше случвало, а, мой човек? Това да ти е обица на ухото, друг път да си пазиш целомъдрието от съмнителни авантюристки.
Столовата бе учудващо чиста. Нямаше и помен от снощните строшени чаши, пепелта от камината беше изнесена, а зелената рокля и синият костюм бяха изчезнали нейде, навярно грижливо прибрани в някой гардероб. Николай вдигна рамене. Какво пък, щом се смяташе за наследница, беше логично да поддържа ред в една къща, където едва ли някога ще стъпи отново. С леко угризение си припомни безредието, което бе оставил вчера сутринта в другото село… и още по-лошо, бъркотията в тукашната кръчма. Дали пък не беше отишла да почисти и там? Едва ли, поклати глава и бавно се върна на горния етаж да се дооблече.
Обидата не го напускаше — лека, но постепенна и мъчителна като трънче под кожата, което от време на време напомня за себе си с неочаквано боцване. С тази обида облече ризата и якето, помисли, че ще му бъде горещо през деня, и се сети за поговорката, която обичаше да повтаря дядо му: лете без абичка, зиме без торбичка в планината не тръгвай. Проста и мъдра поговорка, създадена преди безброй векове от някой безименен балканджия, здраво стъпил върху земята. За такива люде беше днешното време, не за колебливи интелигенти, склонни прекалено да се задълбочават в собствените си преживявания. За хора с първичната животинска твърдост на Баска, с фанатичната вяра на отец Донован или властната лудост на Аренс. Останалото беше баласт, пясък в смазката, който постепенно разяжда механизма и рано или късно довежда до фаталната грешка.
И все пак обидата оставаше. Докато слизаше надолу да прибере раницата, Николай мислено я опипваше, както се опипва с език болното място на току-що изваден зъб. Бутилка перно, мътните да я вземат!… Какво бе това? Високомерна подигравка или прощална дружеска закачка? Навярно никога нямаше да разбере… освен ако се срещнеха отново.
Или ако я настигна, помисли той, мятайки раницата на гръб, и внезапно усети как познатата тежест с един удар забива в тялото му хладна, стоманена решителност. Чувстваше се цял, жив, напрегнат и гъвкав, болката се бе претопила в нетърпеливо очакване и сякаш дори кабарите на обувките му се впиваха в пода някак по-особено, със стръв и предвкусване на предстоящата гонитба.
Навън утрото бе свежо и ясно; хладният въздух поемаше звънките му стъпки, разнасяше ги надалече и сега селото не изглеждаше нито зловещо, нито мъртво — просто шепа изоставени къщички, чиито наследници рано или късно щяха да дойдат. Николай отново се разсмя, този път без капчица печал, и ускори крачка. Отдавна не бе изпитвал това удоволствие на надпреварата с времето и планинските пътеки, радостта на силата в напрегнатите мускули.
Селото остана назад, шосето мина през стария каменен мост над потока Созе и започна да се изкачва нагоре по склона сред лескови гъсталаци. По напукания асфалт растяха треви и храсти; понякога Николай забелязваше приведен стрък и доволно кимаше. Следата бе прясна, на не повече от час. Щеше да я настигне, вече не се съмняваше в това.
Високо горе се издигаше сивата скална стена, гола и мрачна, само тук-там отделни борове бяха намерили къде да се вкопчат в нея с възлестите си корени. Наклонът постепенно намаля. В подножието на стената, преди да завие наляво, Николай спря и се огледа назад. До хоризонта се разстилаха надиплени гори и планински ливади, сред тях лъкатушеше Пътят на мъртвите с нанизани по него изоставени села.