Десетият праведник

Вратовръзката го затрудни. Наложи се да направи три-четири опита, преди да се получи що-годе поносим възел, но затова пък успехът му вдъхна увереност. Облечен в синия костюм, той отново мина в банята и застана пред огледалото.

Дъхът му спря.

Отсреща го гледаше съвсем друг човек, образ от отдавна отминала епоха. Гладко избръснатото лице беше почти красиво, с високи изпъкнали скули, орлов нос и проницателни тъмни очи под гъстите вежди — лице на авантюрист от някогашните филми. Вехтият костюм изглеждаше като връх на елегантността в сравнение с предишните му дрехи. И в същото време тези дрехи на мъртвия стопанин на къщата бяха също тъй безсмислени и нелепи, както висящата над главата му електрическа крушка. С почти физическа болка той усети как безвъзвратно е отминало величието на един свят. Sic transit gloria mundi11…

Обърна гръб на огледалото и със свещта в ръка бавно слезе на долния етаж. Чувстваше се уморен и някак не на място. Призраците на миналото сякаш се криеха в мрачните ъгли, дооглозгвайки унило безплътните спомени за презокеански кораби и електрически миксери, телевизори и космически полети, мотоциклети и компютри. Милиарди изчезнали предмети нахлуваха от безкрайната нощ, призовавани като по магия от стария син костюм. Милиарди белези на рухналата цивилизация, на които нямаше право да посяга другояче, освен в спомените.

Малката столова го посрещна със светлината на свещите, с пламъците в камината и мириса на готвено. Контрастът с мрака на мъртвото село беше толкова рязък, че Николай изтръпна като от леден повей. Лекомисленият уют на тази топла стая му се стори безразсъдно предизвикателство срещу силите на нощта и студа, срещу легионите мъртъвци, пометени от Колапса. Бялата покривка, грижливо излъсканите прибори, кристалните чаши и порцелановите чинии — всичко това не беше тяхно, не бе дори ничие.

— Не биваше да го правим — тихо каза той.

Жената откъсна очи от камината и се обърна към него. Беше облечена в тъмнозелена вечерна рокля с дълбоко деколте и сега изглеждаше съвсем непозната, сякаш бе дошла да замени досадницата от площада. Дългата черна коса беше навита на кок, закрепен с шнола от слонова кост; белотата на изящната шия привличаше погледа и така само засилваше впечатлението за нереалност.

— Кое не биваше да правим?

— Това… — той неопределено размаха ръка наоколо. — То е като… като да оскверниш гробница. Или като да се веселиш по време на чума.

Настана кратка мъчителна пауза. Сега жената го гледаше с изненада и интерес. Тя плъзна длан по мраморната лавица над камината и прекрачи към него.

— Чумата е отминала преди петнадесет години.

— Знам — кимна Николай. — Но когато попадам в тези села, ми се струва, че времето е спряло… или се е утаило в праха на празните стаи. Понякога си мисля, че духовете на мъртвите са още тук и трябва да имаме уважение към тях… да бъдем по-сдържани, дявол да го вземе!

— Това и за кръчмите ли се отнася? — осведоми се тя с коварно мек глас.