Десетият праведник

Нефритените очи го изгледаха развеселено.

— Сега остава да кажеш, че си Робин Худ или Зоро.

— Не съм — призна той. — Контрабандист съм, както предполагаш, само че работя за по-свестен шеф — мосю Луи, може и да си го чувала. И ако искаш да знаеш, възпитан съм в почтено семейство. Баща ми беше дипломат… от България, има такава държава.

— Знам — кимна тя. — Минах оттам тази зима.

Николай трепна и смаяно се вгледа в дребната, крехка жена, застанала пред него. За момент бе забравил откъде идва — или пък подсъзнателно не желаеше да приеме, че е способна да преодолее пътешествие, самата мисъл за което го изпълваше с колебание и неясен страх.

— Как е там? — запита той и веднага съжали за въпроса си. Беше запазил от България откъслечни детски спомени за малкото планинско стопанство на дядо си, за оцветените стъкла на небостъргачите в новия център на София и веселите тълпи по морските плажове. Това бе страна, останала за него в друга, щастлива епоха — също като онази Русия, към която отчаяно се стремеше Мишин.

Жената сви рамене.

— Както навсякъде… Всъщност не видях много. Нали знаеш как е през зимата — всичко утихва, хората се свиват на топло и чакат пролетта. Големите градове са опустели, но като цяло страната комай не е пострадала много. Поне не чух за глад… Изглежда, че са успели навреме да се ориентират изцяло към селското стопанство. Доста се оплакваха от дивите животни — вълци, мечки, глигани… И ние си имахме неприятности с вълците, докато минавахме през Балкана.

Тя замълча. Тишината отново се сгъсти в стаята, нарушавана само от попукването на въглените в камината и тихото съскане на свещите. Николай гледаше замислено малката ръка на жената и му се струваше, че съзира в нея пистолета, насочен срещу зиналата паст на огромен звяр с присвити уши и настръхнала козина по врата… някъде сред белите проходи на Балкана, където жалната песен на вятъра се смесва с воя на глутницата и снегът достига до кръста… вълци, по дяволите, вълци през зимата — мръсна работа, направо отчаяна, ако групата е по-малка или зле въоръжена. Виждал бе следи от подобна схватка във Френските Алпи — кървави петна по утъпкания сняг, пръснати гилзи, парченца плат и чисто оглозгани човешки кости, разчупени от мощни челюсти. Една от безбройните заплахи в занаята… Но ние поне знаем защо рискуваме, помисли той. А защо го прави тая глупачка? Заради няколко листа, изписани с безсмислици от полусмахнати старци, които още не са разбрали, че миналото е безвъзвратно погребано и поне в близките сто години светът не ще може да си позволи лукса да издържа учени. Австралия, Боже мили! Пътешествие от Австралия до Европа! Ами че това си е чисто самоубийство!

— За какво мислиш? — запита тя.

Николай трепна и алените петна по снега бавно се разсеяха, отстъпвайки място на зелената рокля с широко деколте, разкриващо наполовина малките стегнати гърди. Смутен, той вдигна поглед към лицето на жената.