Десетият праведник
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетият праведник». Краткое содержание книги:
Един от най-изявените ни фантасти, Любомир Николов е познат с романите си „Къртицата“ и „Червей под есенен вятър“, а също с много книги-игри, издадени под псевдонима Колин Уолъмбъри. Носител е на редица престижни награди, сред тях и „Еврокон“.
Той мълчаливо протегна ръка към виното. Нямаше какво да възрази, а и не искаше да го прави. Всичко, което бе казал преди минута, всичко, което бе мислил, имаше едно значение за самотника — и съвсем друго в разговор между двама.
Тъмночервената струя с бълбукане се лееше в кристалната чаша. Изправяйки бутилката, Николай я отдръпна малко по-рано, отколкото трябваше, и няколко капки паднаха върху бялата покривка.
— В България има поверие, че щом се разлее вино, значи някой покойник е жаден — каза той.
Джейн надигна чашата си и замислено се вгледа в рубинените отблясъци от свещите.
— Може и да е така… Но на тяхно място аз бих се радвала, че има кой да разлее виното. Бих се радвала, че животът продължава, че в стаята отново е светло и мирише на готвено. И знаеш ли, не бих искала тия двамата, седнали в моя дом, да пият за упокой на мъртвите.
За миг Николай изпита чувството, че гледа тази светла стая отвън, от мрака на пустото село, и по гърба му пробягаха хладни тръпки — обаче тя беше права. Не обида, не възмущение или омраза би изпитал призракът зад стъклото, а само тъга и лека, тиха завист, каквато изпитват старците, когато виждат влюбена двойка.
— За живота — каза той и надигна чашата си.
— За живота — кимна Джейн и кристалните ръбове се чукнаха с тънък звън. — Радвам се, че го разбра най-сетне. Сега яж, докато не е изстинало.
Яхнията се оказа по-вкусна, отколкото бе очаквал, или може би просто му се струваше така, защото отдавна не бе хапвал нещо топло. За няколко минути Николай забрави и разговора, и мястото, където се намираха. Едва когато обираше с парче хляб последните остатъци от сос по чинията, погледът му падна върху ръкава на синия костюм.
— Откъде взе дрехите? — запита той.
Ъгълчетата на устните й трепнаха насмешливо.
— Пак ли започваш? Успокой се, никой не ги е обличал. Докато ти дремеше горе, аз успях да обиколя из селото. Наблизо има магазин — ужасно прашен и пълен с молци, но ако човек се порови по-старателно…
— Наследство — промърмори той и огледа етикета на бутилката, преди да си налее още два пръста вино. — Хей, видя ли това? „Шато Каре 2027“?
— Последната година — тихо каза тя.
Този път тишината бе по-дълбока и по-дълга. Джейн мълчаливо стана и отнесе чиниите в кухнята. Останал сам, Николай въздъхна, притвори очи и отпи от виното. Сега то имаше вкус на меланхолия. Вкус, напомнящ за малки квартални кръчмички с телевизор и грамофон автомат, с вестници и спорове около последните футболни мачове, с мирис на пресни кроасани и кафе. Стори му се, че наистина усеща тежкия горчив аромат на горещо кафе и той се облегна назад, вдъхна по-дълбоко, чу как чашката издрънча върху чинийката…
Отвори очи и тя действително бе тук, такава, каквато я помнеше — бяла, димяща, пълна с великолепно, черно, гъсто питие. От другата страна на масата Джейн тихо се разсмя на смаяната му физиономия. Я се стегни, каза си той, но изненадата беше прекалено голяма и ръката му леко трепна, докато вдигаше чашката пред лицето си, за да почувства по-отблизо почти забравения мирис.
— Кафе… — Усмивката му бавно се разширяваше и като че никога нямаше да спре. — Откъде го имаш?
— Пазех си малко за специални случаи — неопределено отвърна тя, отвори кожената кесийка на масата пред себе си и сръчно се зае да свива цигара.
— Аз специален случай ли съм?
— Много специален. Контрабандист философ, такова чудо не се среща всеки ден. Цигара?
— Благодаря… — Той взе самоделката и я запали от пламъчето на свещта. — Само че комплиментът е незаслужен. Трябваше да е тук моят приятел Иван Мишин, тогава щеше да видиш какво се казва контрабандист философ.
— И много ли сте от този сорт при мосю Луи? — заинтересува се тя.
— Доста… — Николай отпи от чашката и леко се намръщи на горчивия вкус. — Занаятът ни е такъв — подтиква към размисъл. Като побродиш малко повече насам-натам, като се сблъскаш с цялата разруха по Земята, няма начин да не се замислиш… Както и да го въртиш, излиза, че всичко е безполезно, че сме обречени просто да се мъчим да оцелеем — ако можем. Това е единствената истина и нищо не може да я промени, нито ти, нито твоята наука. Не те осъждам, имай предвид. Всеки запълва живота си, както умее. Но днес учените са чист анахронизъм, шепа стари наивници, пръснати из целия свят. Като някогашните алхимици, търсещи тайната на философския камък. Крият се, мечтаят да възродят Златния век, извършват някакви тайни експерименти… докато се разчуе за тях и селяните от околността дотърчат да ги линчуват.