Десетият праведник

— Сега ще донеса — Джейн стана и тръгна към кухнята. — Говори, чувам те.

— Е… Исках да кажа, че според мен властта навсякъде е все същата яма с лайна, само дълбочината е различна. Важното е да намериш начин да си държиш главата над повърхността.

— И успявате ли? — запита тя, оставяйки новата бутилка на масата.

— Справяме се някак. Стига да не отричаш правото на Ханс-Улрих Аренс да бъде генерален секретар на ООН. Между нас казано, той наистина има известно право на това. Преди Колапса е работил за Обединените нации — и то по най-напрегнатото време, след погрома в Ню Йорк, когато цялата работа се пренесе тук.

— Колко трогателно! — подкачи го Джейн. — И ти си седнал да ми говориш за смахнати старци учени!

— Не се залъгвай! — Николай енергично размаха чашата си, без да обръща внимание на това, че част от виното се разплиска върху покривката. — Аренс може да е луд, но не е смахнат. Откакто взе властта преди дванайсет години, не е направил нито един погрешен ход. Разправят, че бил страхотен покерджия. Пък и тая история с поста на генерален секретар понякога ми се струва измислена, колкото да сплашва противниците на режима. А иначе хер Аренс е майстор на компромиса. Първата му работа, след като застана начело, беше да се споразумее с организираната престъпност. Негласно, разбира се, ама ролите са разпределени като по ноти. Той държи властта и либерализира горивния режим, доколкото е възможно, без да си навлече гнева на селяните. Контрабандата върви. Полицията си гледа работата и от време на време хваща някоя дребна риба. Едрите фигури като мосю Луи стоят настрана и само дърпат конците. Мафията пък помага на Аренс да се справя със селяните. Така му се освобождават сили за охрана на границата, особено откъм страната на Баумщед.

— Отсам, искаш да кажеш. И как се минава през охраната? Или за съотечественици правят изключения?

Николай поклати глава.

— Никакви изключения. Патрулите карат по старата система — първо стрелят, после проверяват. Тъй че всеки се спасява, както може. Повечето пресичат нощем…

— Но не и ти — подхвърли Джейн.

— Не и аз. Тогава има кучета. Мразя кучетата… — Той посегна към втората бутилка и с учудване забеляза, че и тя вече е празна.

— Аз също ги мразя. Ял ли си куче?

— И по-лоши работи съм ял. Не ме прекъсвай. Докъде бях стигнал?

— Че не пресичаш нощем — подсказа тя.

— Точно така. Гледай сега — Николай се надвеси над масата. — Тази бутилка тук е селото, в което се намираме. Пътят продължава насам… След около два километра завива наляво, успоредно на границата, и там никой не пази.

— Защо?

— Защото не може да се мине. Пътят лъкатуши в подножието на отвесна стена. Пет километра по-нататък е проходът, само че на него винаги има патрул.

Джейн се изкикоти.

— Гатанка! Също като онази за зелето, козата и вълка. Откъде минаваш тогава?

— Ето оттук — тържествено посочи той въображаемото място върху покривката. — Теснината Горж дю Созе. Някогашна туристическа атракция, но след Колапса никой не ходи натам… Как си с катеренето? Маршрутът край водопадите е труден, тъй да знаеш.