Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
При всяко мое посещение Мори сякаш все повече се смаляваше, а гръбнакът му сякаш приемаше изцяло формата на стола. Въпреки това, всяка сутрин той настояваше да го вдигнат от леглото и да го закарат в кабинета му и да го оставят там сред книгите и книжата му, при хибискусовото храстче на прозореца. Типично за него, той откриваше нещо философско в това.
— Обобщил съм го в последния си афоризъм — съобщи той.
Кажи да го чуя.
— „В кревата загива душата.“
Мори се засмя. Само той можеше да се смее на подобно нещо.
Обаждали му се от Нощния блок, дори самият Тед Копъл.
— Искат да направят още едно предаване за мен — сподели той. — Но щели да изчакат.
Докога? Ти си вече на финалната права?
— Може би, все едно, остава ми още малко.
Не говори така.
— Съжалявам.
Не ми харесва това, дето искат да изчакат да угаснеш съвсем.
— Не ти харесва, защото те е грижа за мен, Мич — засмя се той, — може би твърде много драматизираш положението около мен. В това няма нищо лошо. А може би и аз се възползвам някак от ситуацията. Благодарение на тях моите думи достигат до милиони хора. Без тях нямаше да мога да го направя, нали? Така че това е един вид компромис.
Закашля се, а кашлицата постепенно прерасна в продължително гъргорене, което завърши с плюене в измачканата хартиена кърпичка.
— Все едно — продължи Мори, — казах им да не чакат прекалено дълго, защото гласът ми ще изчезне. А когато болестта стигне до дробовете ми, говоренето ще стане невъзможно, Вече ми е трудно да говоря продължително без почивка. Отказал съм вече на доста хора, които искат да дойдат да ме видят. А те са много, Мич. Но вече се уморявам лесно. Ако не мога да им отделя необходимото внимание, значи не мога да им помогна.
Погледнах касетофона с чувство на вина, сякаш крадях остатъците от ценното му време за говорене.
— Да престанем тогава, а? — попитах аз. — Няма ли да се изморяваш прекалено много?
Мори затвори очи и поклати глава. Изглеждаше така, сякаш чакаше някаква безмълвна болка да отмине.
— Не — рече той накрая. — Ние с теб трябва да продължим. Нали знаеш, че това е последната ни дипломна работа.
Последната ни дипломна работа.
— Трябва да я направим както трябва.
Сетих се за първата ни дипломна работа в колежа. Идеята, разбира се, беше на Мори. Убеди ме, че съм достатъчно кадърен да направя дипломна работа — нещо, което никога не ми беше идвало на ум.
И ето ни сега, отново заети с подобна дейност. Започнали от една идея. Умиращият говори с живия, разказва му каквото му е нужно да знае. Този път не бързах чак толкова да свърша.
— Вчера ми зададоха интересен въпрос — рече Мори, загледан над рамото ми в окаченото на стената пано с оптимистични пожелания, подарък от приятели за седемдесетия му рожден ден. Всяко парченце от паното съдържаше различно послание: „КАРАЙ ВСЕ ТАКА НАПРЕД“, „НАЙ-ДОБРОТО ПРЕДСТОИ“, „МОРИ — ВИНАГИ №1 ПО ПСИХИКА И ДУХ!“
Какъв беше въпросът, попитах.
— Дали се безпокоя, че ще ме забравят след смъртта ми?
Е, безпокоиш ли се?
— Едва ли. През живота си съм бил свързан тясно с толкова много хора, А именно чрез любовта живееш дори след смъртта си.
Звучи като текст на песен: „чрез любовта живееш“.
Мори се разсмя.
— Може би. Само че, Мич, след всичко, което си говорим тук? Чуваш ли понякога гласа ми, когато се прибереш вкъщи? Когато си сам? Или в самолета? Или пък в колата?
Да, признах аз.
— Значи няма да ме забравиш след като умра. Спомняй си гласа ми и аз ще съм при теб.
Да си припомним за гласа ти.
— И няма нищо лошо, ако решиш да си поплачеш.
Мори. Опитваше се да ме разплаче още като първокурсник.
— Един ден ще успея — казваше той.
Да, да, отвръщах аз.
— Намислих какво искам да пише на гроба ми — рече той.
Не искам да чувам за надгробни плочи.
— Защо? Притеснява ли те?
Свих рамене.
— Тогава да не говорим за това.
Не, продължавай. Какво си намислил?
Мори млясна суетни.
— Мислех си за следното: „Учител докрай“.
Изчака малко да го осмисля.
Учител докрай.
— Добре ли е? — попита той.
Да, рекох. Много добре.
Много ми харесваше как Мори грейва, когато вляза при него. Знам, че посрещаше така повечето хора, но това си беше необикновен талант, да успееш да накараш всеки посетител да се почувства така, сякаш тази усмивка е само за него.
— Ааа, приятелю, ти ли си? — възкликваше той с неясния си, писклив глас.
И не беше само поздравът. Когато Мори беше с някого, той наистина беше с него. Гледаше го право в очите и го слушаше сякаш на света няма други хора. Колко по-добре биха се разбирали хората, ако всеки път се срещаха по този начин — вместо троснатото обръщение на сервитьорката, на шофьора на автобуса или шефа?