Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Тя трябваше да побърза да прибере прането. Мадам Мане вече бе станала, а тя не обичаше да вижда слугините из коридорите.
Не искаше мадам да я забележи. Слугите оставаха на работа по-дълго, ако бяха невидими. Така й беше казала госпожица Ларю, икономката, а тя никога не грешеше.
Искаше да запази мястото си. Семейството й се нуждаеше от парите, а и тя харесваше работата си в Мане Хол. Това бе най-красивата къща, която бе виждала някога. Беше щастлива и горда, че се грижи за част от нея.
Колко ли пъти я бе наблюдавала от сенките на блатото? Беше й се възхищавала и бе копняла за възможност да надникне през прозорците към цялото й величие.
А сега беше в къщата и носеше известна отговорност за красотата й.
Обичаше да лъска дървото, да мете пода, да гледа как стъклата заблестяват, след като ги почисти.
В съня на Диклън тя излезе от коридора през една от скритите врати на втория етаж. Очите й се стрелкаха навсякъде, докато бързаше — тапетите, килимите, дървото и стъклото. Влезе в елегантна гардеробна и прибра покривките в шкафа.
Но когато се завъртя обратно към вратата, нещо привлече вниманието й и тя отиде на пръсти до прозореца.
Диклън видя ясно ездачите, които препускаха сред величествените дъбове край алеята. Почувства как сърцето му, нейното сърце, се свива, когато погледът й попадна върху мъжа, който яздеше червеникав кон. Косата му беше златисторуса. Изправен като войник на седлото, със сиво сако на широките си рамене и лъскави черни ботуши, той бе впечатляваща гледка.
Тя вдигна ръка към гърлото си и си помисли: „Ето! Принцът се прибира в замъка си.“
Въздъхна както правят всички момичета, когато се влюбят безнадеждно. Русият мъж се усмихна, сякаш на нея, но тя знаеше, че къщата извиква тази радост в душата му.
Сърцето й заби лудо, тя изскочи бързо от стаята и потъна в лабиринта на слугинските помещения.
Младият господар си беше у дома. Тя се зачуди какво ли щеше да стане.
Диклън се събуди стреснато в тъмнината. Усети миризма на влага и прах и почувства твърдите дъски на пода под себе си.
— Какво, по дяволите? — промърмори той отвратено, като протегна ръка и удари стената.
Скочи на крака и опипа стената, като очакваше да стигне до вратата. Беше му нужно известно време, за да осъзнае, че по стената нямаше тапети.
Този път не беше в стаята с духовете. Намираше се в един от слугинските коридори, там, където бе изтичало момичето от съня му.
Бе минал по нейния път.
Идеята да се препъва из тъмнината, докато намери пътя си, не му се стори съблазнителна, но все пак бе по-добра, отколкото да прекара следващите няколко часа тук, чакайки разсъмването.
Диклън се запрепъва напред. Когато стигна до вратата, вече бе облян в пот.
Излезе навън и благодари мислено на Бога, когато глътна малко свеж въздух и видя коридора на втория етаж.
В косата му се бяха заплели паяжини, а ръцете и краката му бяха мръсни.
Ако това продължеше, щеше да отиде на лекар и да се снабди с приспивателни. С надеждата, че нощните му приключения бяха приключили, той отиде да се измие и да пийне малко вода, за да успокои пламналото си гърло. А после се заключи в спалнята си.
Глава 7
Диклън взе купчината книги от ръцете на Ефи и я целуна по бузата.
— Не беше нужно да идваш чак дотук, за да ми донесеш книгите. Винаги съм готов да се кача на колата и да долетя при теб.
— Не ме затрудни изобщо. Отмениха събранието и ми остана малко свободно време. А и истината е… — тя въздъхна тежко и се завъртя. — Трябва да докажа на самата себе си, че няма да подвия опашка и да побягна, когато видя къщата ти.
— Добре ли си?
— Да — въздъхна тя отново и се намръщи леко, когато видя сенките под очите му. — Ти обаче изглеждаш скапан.
— Не спя много добре напоследък — обясни Диклън лаконично.
Не искаше да говори за съня и сомнамбулизма си. За звуците, които често го будеха посред нощ.
— Ела в кухнята. Искам да ти се изфукам. Имам лимонада. Е, не е от истински лимони, но е студена.
— Добре — кимна Ефи, като го докосна нежно по ръката, сякаш прочела мислите му. — Разполагам само с половин час, но искам да ти дам малко информация. Информация и клюки. Какво става там? — попита тя, като погледна към салона, където безброй документи и отворени книги бяха струпани на пода заедно с кутия боя и мостри плат.
— Следващият ми проект. Реших да започна със стая, където хората да могат да поседнат. За каква информация говориш?
— За семейство Мане. Фактите са съвсем обикновени — отговори тя. — Анри Мане се оженил за Жозефин Де Лакроа. И двамата произхождали от богати и известни креолски семейства. Анри се занимавал активно с политика. Носят се слухове, че баща му натрупал огромно богатство от доставки на продукти по време на войната между Севера и Юга. Семейството се ориентирало в следвоенната обстановка и станали твърди републиканци, като използвали властта и влиянието си, за да купуват политици и гласове. О, Господи, Диклън!