Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Надявах се, че и той ще се появи — обърна се Диклън към нея. — Следващия път го доведи със себе си. Два пъти тази седмица тръгвах към бара ти и едва успях да се сдържа да не вляза.
— Защо?
— Страхувах се да не решиш, че те преследвам — отвърна той, като погали косата й. — Помислих си, че ако удържа, докато ти дойдеш тук, няма да извадиш съдебна заповед, с която да ми забранят да се доближавам до теб.
— Ако искам един мъж да се разкара от живота ми, направо му го казвам.
— Мъжете винаги ли правят онова, което им кажеш?
Устните й се извиха в лека усмивка, която го накара да закопнее да оближе малката черна бенка.
— В повечето случаи. Е, ще ми покажеш ли огромната си къща, скъпи?
— Да — отговори Диклън, като повдигна брадичката й и я целуна. — Разбира се. Между другото — той я хвана за ръката и я поведе към стълбището, — имам позволението на мис Одет да те ухажвам.
— Струва ми се, че имаш нужда от моето позволение, а не от нейното.
— Възнамерявам да те очаровам толкова силно, че да си готова да се отпуснем още на първото стъпало. Великолепно стълбище, нали?
— Да — съгласи се тя и прокара ръка по парапета. — Домът ти е грандиозен, Диклън. А от онова, което видях от него досега, разбрах, че всъщност не си богат адвокат.
— Бивш адвокат. Но не те разбирам.
— Имаш достатъчно пари да ремонтираш къщата и да я запазиш. Възнамеряваш ли да я запазиш?
— Да, разбира се.
— Значи не си богат, а ужасно богат. Така ли е?
— Е, парите не са проблем. Но те не могат да ти купят щастие.
Лена спря на площадката и се засмя.
— О, скъпи, ако мислиш така, значи просто не знаеш къде да пазаруваш.
— Ще ми помогнеш ли да похарча част от парите?
— Може би — отвърна тя и погледна надолу към величественото фоайе. — По-късно ще имаш нужда от мебели. Знам някои подходящи за пазаруване места.
— Братовчед ли имаш?
— Няколко.
Лена повдигна вежди, когато чу шума и псувните, които долитаха от края на коридора.
— Водопроводчикът — обясни Диклън. — Накарах го да започне от моята баня. Тя беше… беше в кошмарен зелен цвят. Ако познаваш човек, който се нуждае от грозно обзавеждане за баня, обади ми се.
Диклън се опита да я отдръпне от вратата на стаята, за която вече бе твърдо убеден, че е обитавана от духове. Но Лена натисна дръжката и я отвори. Диклън осъзна, че задържа дъха си, когато тя влезе вътре.
— Доста е студено тук — каза Лена, като обви ръце около себе си, но не успя да спре треперенето си. — Трябва да се опиташ да запазиш тапетите. Красиви са. Теменужки и рози.
Лена бе на половината път до вратата към терасата, когато спря и потръпна силно. Заля я тъга.
— Тъжна стая. Има нужда от светлина и живот.
— Тук има призрак. Една жена. Мисля, че е била убита тук.
— Така ли? — завъртя се тя към него с пребледняло лице. — Не усещам насилие. Само тъга. Празнота и тъга.
Гласът й бе предрезгавял. Без да мисли, Диклън влезе и се приближи до нея.
— Добре ли си? — загрижено попита той.
— Само ми е студено.
Той се протегна да разтърка ръцете й. Изпита чувството, че го удря ток, когато я докосна. Лена се засмя леко и отстъпи назад.
— Не мисля, че баба ми е имала предвид точно това, когато ти е дала позволение да ме ухажваш, скъпи.
— Това е заради стаята. В нея има нещо странно.
— Духовете не ме притесняват. И ти не би трябвало да се страхуваш. Не могат да те наранят.
Но тя тръгна към вратата, като едва се сдържаше да не ускори крачка.
Лена разгледа и останалите спални, но никъде не изпита тъгата и самотата, които я бяха прогонили от първата.
На вратата към стаята на Диклън тя се усмихна.
— Е, тук не е толкова зловещо. Имаш вкус, скъпи — одобри тя, а сетне надникна в банята, където работниците тропаха и ругаеха. — А това определено не може да се каже за човека, направил тази баня. Хей, Трайпедо, това ти ли си? Майка ти знае ли, че ядеш с тази уста?
Лена се облегна на вратата и поговори няколко минути с водопроводчиците. Диклън стоеше неподвижно и я гледаше омагьосан.
„Направо съм жалък — каза си той. — Да се влача след нея като някое мизерно паленце.“
Когато Лена го погледна през рамо, той усети как токът протича чак до петите му.
— Искаш ли да ти покажа балната зала? — попита. — Тя ще е най-впечатляващото място тук.
— Разбира се. Бих искала да я видя — кимна Лена, но когато излязоха от спалнята му, посочи нагоре и попита. — А какво има горе?
— Още празни стаи. Склад и някои от слугинските помещения.
— Хайде да ги разгледаме.
— Няма нищо особено — протегна се той към ръката й, но тя вече се качваше нагоре.