Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Можеш ли да стигнеш до беседката на покрива оттук? — попита младата жена. — Навремето обичах да я гледам и да си представям как седя там.
— По-лесно е от… Недей!
Рязката му заповед я накара да застине с ръка върху месинговата дръжка на детската стая.
— Какво има? Да не си вързал някоя жена там? Тук ли са заключени тайните ти, скъпи?
— Не… просто… — Диклън замълча и усети как в гърлото му се надига паника. — В тази стая има нещо нередно.
— В повечето стаи тук има нещо нередно — отвърна Лена и отвори вратата.
Диклън се оказа прав. Незабавно я заля същата вълна от мъка, загуба и самота. Лена видя стени, под и прозорци, прах и мръсотия. Почувства се ужасно, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.
Отвори уста, за да заговори, но я обля студена пот.
— Това е центърът — заяви тя, макар да не бе сигурна какво точно има предвид или откъде го знае. — Усещаш ли го?
Диклън се залюля пред прага и впи пръсти в дръжката. Страхът му беше нелогичен. Пробождаше костите му като кинжал. Това беше неговата къща, по дяволите, напомни си той мрачно. Неговата проклета къща. Той пристъпи предпазливо вътре.
Стаята се завъртя. Той чу писък и видя уплашеното лице на Лена. Стори му се, че устата й се движи и се опитва да каже името му. После зрението му се замъгли и пред очите му затанцуваха ярки петна.
— Диклън. Хайде, скъпи. Съвземи се.
Някой галеше косата и лицето му. Почувства меки устни върху своите. Отвори очи, но видя само размазано петно и ги затвори мигновено.
— Не, недей.
Лена го потупа по бузите с пръсти, които трепереха леко. Диклън бе паднал като отсечено дърво веднага след като лицето му бе пребледняло.
— Отвори си очите.
— Какво, по дяволите, стана?
— Припадна.
Диклън отвори очи и ги фокусира върху лицето й. Притеснението му надви силния страх.
— Извинявай, но мъжете не припадат. Е, понякога губим съзнание, но не припадаме.
Лена въздъхна облекчено. Диклън си бе ударил главата, но се съвзе сравнително бързо, а и мислите му си бяха наред.
— Моля за извинение. Загуби съзнание. Просна се на пода с такава сила, че се уплаших да не си сцепиш черепа.
Тя се наведе към него и целуна раната на челото му.
— Ще имаш цицина, бебчо. Не можах да те хвана. Но сигурно ако го бях направила, щяхме и двамата да се проснем на пода.
Лена бе успяла да го търколи по гръб и сега поглади бледите му бузи.
— Често ли губиш съзнание? — попита тя.
— По принцип първо би трябвало да се напия безпаметно, а не съм го правил от дните в колежа. Слушай, преди да се изложа отново, трябва да изчезна от тази стая.
— Добре. Няма проблем. Можеш ли да станеш? Не мисля, че мога да те вдигна. Ти си доста едър, скъпи.
— Да, мога.
Той застана на колене, опита се да си поеме дъх, но му се стори, че отново се задушава. Имаше чувството, че върху гърдите му е паркиран камион. Надигна се и се олюля.
Лена го прегърна през кръста и пое колкото можеше от тежестта му.
— Една стъпка. Две. Ще слезем долу, за да можеш да си легнеш.
— Всичко е наред. Ще се оправя.
Ушите му бучаха. В мига, когато излезе от стаята, той се отправи към стъпалата, седна на първото и наведе глава между колената си.
— Господи!
— Спокойно, скъпи — погали го тя по косата.
— Затвори вратата, моля те.
Лена се втурна назад и затвори.
— Поеми си дъх, а после ще слезем долу в спалнята ти.
— Копнеех да кажеш тези думи още откакто те видях за първи път.
Тревогата й понамаля.
— Май започваш да се съвземаш, а?
— Да, по-добре съм.
Вече можеше да диша, а и гаденето изчезна.
— Просто трябва да отида да пребия някого или да застрелям някое дребно животинче, за да си възвърна мъжествеността.
— Дай да ти видя лицето — Лена наклони главата му назад и го загледа внимателно. — Още си блед, но цветът ти започва да се завръща. Обзалагам се, че баба е права. Не се храниш правилно. Какво си ял днес, скъпи?
— Овесени ядки. Закуска за шампиони — усмихна се той леко. — Но май не ми свърши много добра работа.
— Ще ти направя сандвич.
— Наистина ли? — запита той, зарадван от идеята. — Ще ми сготвиш?
— Сандвичът не е готвене.
— В моя свят е. Лена, тази стая…
— Ще поговорим за нея, след като хапнеш нещо.
Запасите му бяха оскъдни. Съдържанието на хладилника, купен на втора ръка, който в момента украсяваше трапезарията, накара Лена да погледне Диклън със съчувствие.
— На колко години си? На дванадесет?
— Аз съм мъж — отвърна той, като сви рамене. — А мъжките навици за пазаруване не се променят с възрастта. Имам и фъстъчено масло за конфитюра — добави той, като огледа стаята. — Някъде наоколо трябва да е.