Окото на дявола
- Автор: Николов Симеон
- Серия: Крал Мрак #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на дявола». Краткое содержание книги:
— Как да ти се отблагодаря, козарю? — казваш на добрия човек.
— Нищо не ми трябва, момко — дума ти козарят. — Имам мляко и сирене, имам си и дружина. Стига ми, благодаря на бога.
— Крал Здрач е много болен. Можеш ли да го излекуваш?
— Неговата болест е друга — отвръща козарят. — За здрача най-добрият цяр е плесента.
Думите на добрия човек ти се струват странни. Какво ли иска да каже?
Сбогуваш се сърдечно с козаря и поемаш към гората.
Ако решиш да спреш, мини на 119.
Ако искаш да продължиш напред, прехвърли се на 76.
172
Тук, край реката, всичко изглежда някак по-спокойно. Ветрецът прави пътя ти лек и приятен, ала една безметежна и приятна разходка не те привлича. Тръгнал си да дириш целебната сила за крал Здрач и опасностите не могат да те спрат.
Мисълта за думите на старицата не излизат от главата ти. Всяка минута спокойствие е загуба за тая изтерзана земя. Ако не побързаш, ако оставиш княжеството на произвола на съдбата, то много скоро ще се превърне в запустяла и мъртва страна.
Изведнъж насреща ти изскачат две странни същества, малко по-ниски от теб. Телата им са мускулести и приличат на човешки, само че босите им крака завършват с три дълги кокоши пръста, в края на които стърчат дълги мръсни нокти. Главите им са по-скоро човешки, но имат дълъг закривен клюн. Гърбовете и вратовете им са покрити с перушина. Това са пернатите кудкудяци.
— Куд-кудяк — провиква се единият от тях.
— Куд-куд, куд-куд — приглася му вторият.
Хващаш веднага дръжката на меча. Преди още да си го изтеглил, първото от двете странни същества прави жест, с който ти показва техните миролюбиви намерения. После издава по-тихи кудкудякащи звуци. С кудкудякането си второто същество потвърждава миролюбивите намерения на първото.
— Хей, Страннико — проговаря на човешки език първото същество. — Ще дойдеш ли на нашия празник, куд-кудяк?
— Ние, пернатите кудкудяци, обичаме бедните и нещастни създания, куд-куд — казва второто същество.
Бедно и нещастно създание, така ли? Приемаш поканата им, макар дълбоко в себе си да не си съвсем спокоен.
Мини на 223.
173
Събличаш горната си дреха. На лявата ти ръка има огромен мехур. Откъсваш няколко лековити билки, слагаш ги на ръката, покриваш ги с листо и връзваш всичко с виещо се растение.
След някой и друг ден ръката ще зарасне.
Какъв противник ще си избереш?
Неизвестен — мини на 248.
Известен — отиваш на 216.
174
Бъди по-предпазлив, казваш си и продължаваш напред с повишено внимание.
След малко чуваш стъпки зад гърба си. Обръщаш се и виждаш трима души. Кротките еднооки хорица мислят, че не са си свършили работата докрай.
Лицата им, уж миролюбиви, преливат от злоба. Тримата се нахвърлят върху теб и ти отнемат торбата. После те пускат по живо, по здраво.
Попадаш на 184.
175
Зрението ти рязко се влошава.
Слизаш на брега, обзет от мрачни предчувствия. В торбата няма цяр за очите, а и тук, в Старата гора, няма кой да ти помогне.
Още не си изгубил напълно зрението си, но виждаш едва на две-три крачки, и то сякаш през гъста мъгла. Сега какво можеш да сториш сред толкова врагове и опасности? Ще станеш лесна плячка я на шибидаците, я на дивите зверове.
За щастие тоя път грешиш. Някой те лизва по ръката. Това е Сърната, едно чисто и добро създание.
— Ти ли си, Сърничке? — произнасяш с разтреперан от вълнение глас. — Кажи ми как да излекувам крал Здрач.
— Първо питай за себе си, че не си цъфнал и завързал — смъмря те Сърната. — Ела с мен.
Слагаш ръка на гърба на Сърната и тя те повежда по брега на реката. След малко тя спира.
— Сега сме на пътеката — казва Сърната. — Ще ти дам една калинка, тя ще те води.
Тръгваш по пътеката. Калинката бръмчи край ухото ти и ти шепне накъде да вървиш.
— Ами сега! — провиква се разтревожено калинката. Пътеката се разделя на две.
Наляво — мини на 210.
Надясно — отиваш на 171.
176
Малко по-късно влизаш в страноприемницата.
— Кой те подреди така? — провиква се съдържателят.
— Не ме питай — отговаряш с въздишка.
Съдържателят ти помага да се изкачиш по скърцащата дървена стълба в стаята си на втория етаж. Хвърляш се по корем на коравото легло.
Денят минава бавно и мъчително. Вечерта също не ти носи покой, от болки сън не те хваща.
Чуваш леко поскърцване. Някой идва по стълбата. Стъпките са леки, шумът от тях почти се заглушава от пукота на дебелата лоена свещ. Влиза мургава млада жена с дълга коса и дълбоки черни очи. В ръцете си носи кожена торбичка.