Окото на дявола
- Автор: Николов Симеон
- Серия: Крал Мрак #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на дявола». Краткое содержание книги:
Умората минава мигновено. Мисълта ти е бистра и ясна, силите в младото ти тяло са достатъчни да продължиш пътя към целта.
Едва доловим шум те кара да скочиш на крака.
Ако искаш да се втурнеш напред, мини на 134.
Ако решиш да се скриеш зад дървото, прехвърли се на 300.
167
След раздялата с Гарвана се чувстваш изпълнен с нови сили, но засега не знаеш ще намериш ли някога лекарство за крал Здрач. А от краля зависи живота и благоденствието на хората от прокълнатата земя.
Тръгваш към височината, където доскоро бяха гигантските камъни. Там откриваш следи от огромна птица. Не им ли попречи да си излюпят птичета?
— Г-р-р-р-р-р!
Познатото тракане на зъби те кара да се озърнеш. На запад от теб над дърветата се издига дим. След кратко колебание тръгваш предпазливо към дима. Приближаваш до мястото на огъня и виждаш, че на малка зелена поляна шибидаците се канят да опекат един тлъст хай-ванин.
Може би ще му помогнеш отдалеч? Отиваш на 259.
Ако искаш да използваш хитрост, мини на 202.
Ако предпазливостта ти надделее, попадаш на 303.
168
Преди да тръгнеш по брега срещу течението дълго и внимателно оглеждаш местността. Наоколо е тихо, враг не се вижда, но врагът е последното нещо, което виждаш, така че бъди нащрек! В тази гора всичко може да се случи.
Този път избираш крайбрежната пътека и се стараеш да стъпваш колкото може по-тихо. Въпреки тишината изпитваш напрежение и безпокойство, мускулите ти се свиват така, сякаш всеки момент срещу теб ще излезе банда зелени човечета или Духът на Караконджо.
Дърветата, клоните, храстите и тревата трептят пред очите ти и губят реалните си очертания. С всяка крачка видимостта намалява, всичко се забулва в тайнствена полупрозрачна обвивка. Душата ти е в смут, вече виждаш само на няколко крачки пред себе си. От влажната пръст се издига млечна мъгла и бавно обхваща небето и земята, всичко около теб.
Спираш. Движението напред е невъзможно.
След няколко минути мъглата се вдига и виждаш, че вече си на друго място. Намираш се дълбоко в гората, пред теб е малка горска поляна, потънала в здрач.
Ако искаш да се срещнеш с шибидаците, мини на 63.
Ако предпочиташ да изпиташ магията на здрача, направи своя сляп избор. Прехвърли се на 289 или на 284.
169
Вече си сред руините на древния град. Краката ти се преплитат, пулсът ти бие сърдито в гърлото, с две думи — лоша работа.
Рухваш на земята от умора. Едва намираш сили да хванеш дръжката на меча и това е всичко, което можеш да направиш. При падането си затиснал меча и сега не можеш да го извадиш. Остава само да чакаш глутницата и да проклинаш отчаяно късмета си.
Неочаквано кучешкият лай секва. Обръщаш се и поглеждаш назад. Едно от скитащите кучета идва при теб, близва ти лицето и казва на човешки език с лек кучешки акцент:
— Искам само да си поговорим като скитник със скитник.
— Така ли?
Надигаш се и сядаш на земята.
— Ще ти дам един съвет: зарежи я тая работа с крал Здрач.
— Защо?
— Не си струва.
— Трябва да помисля — казваш ти.
Изправяш се и тръгваш пред погледите на скитащите кучета, които те изпращат със съжаление. В ушите ти звучат думите на техния вожд: „като скитник със скитник“.
Попадаш на 33.
170
Трудно е да се каже какво точно те кара да стоиш по-далеч от Белите камъни. Има нещо в тях, което не ти харесва, но какво е то, не можеш да кажеш.
Напук на твоето желание погледът ти отново и отново се насочва към гладките и заоблени амъни, кацнали горе на хълма. Какво е това, което прилича на гигантски птичи яйца? Кой е полирал камъните така, че да блестят в здрача и да привличат погледа като магнит?
И без сам да забележиш, ти вече наближаваш Белите камъни.
Прехвърли се на 136.
171
Скоро чуваш звънчета. Всяко от тях пее нежно и чисто, всяко звучи със свой собствен неповторим глас. Някой се провиква:
— Насам, млади момко, насам!
Две груби напукани ръце те хващат и те повеждат. Веднага се досещаш кой е.
— Седни тук и чакай — казва козарят.
След малко чуваш шум на копита и блеене. Козарят ти казва да легнеш и да сложиш глава на голям хладен камък. Усещаш миризмата на козата. Тя вече е над теб, в очите ти потича топло мляко от вимето й.
— Црък, црък — и готово! — казва козарят.
Бялата пелена мигом изчезва, очите ти пак са бистри и виждат както преди. Пред теб е полето, а като се обръщаш, съзираш столетните дървеса на гората.