Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
— Не се съмнявам в това — гласът на друида прозвуча така ласкаво, че гневът й изведнъж се стопи. — Но според мен това не е причина да обърнеш гръб на елфите. Нали не ти е все едно какво ще стане с тях? Те наистина са горд народ и ще се защитават докрай, но без теб са обречени, разбери го! Знаеш колко уязвими са без своята магия…
— Тези деца също се нуждаят от мен — прекъсна го момичето.
— Дори съдбата на елфите да ти е безразлична — избухна Аланон, — да не мислиш, че силите на злото ще спрат дотук? Какво ще стане тогава с твоето райско кътче, Амбърли, с децата, които обичаш?
Момичето трепна като ужилено. По лицето й се стичаха сълзи и тя стисна очи.
— Защо изобщо бях избрана? — като на себе си прошепна тя. — Така и не разбрах защо ме посочи… Не съм се стремила към тая чест както толкова други… Каква ирония на съдбата. Повече от петстотин години не е посочвала жена и изведнъж… Моят избор беше грешка, друиде — ужасна, чудовищна грешка, която съсипа живота ми…
— Няма никаква грешка — въздъхна Аланон и сложи ръка на рамото й. — Боиш ли се?
Тя кимна, без да вдигне глава, без да го погледне, без дори да отваря очи.
— Кой не се страхува? — поклати глава друидът. — Но не се оставяй на страха, момичето ми, опитай се да го преодолееш… Като начало се опитай да го назовеш. Амбърли мълчеше. Уил затаи дъх. — От какво се боиш? — повтори Аланон.
— От Елкрис — прошепна момичето.
— От Елкрис?! — вдигна вежди друидът.
Амбърли изведнъж се изправи. Сълзите й бяха пресъхнали.
— Ами ако се съглася да се върна в Арбърлън, да се изправя пред своите, да се изправя пред Елкрис… но самата тя откаже да ми повери семето си?
— Тогава си свободна — глухо отвърна Аланон. — И никой няма да те безпокои повече. — Ще помисля…
— Не ни остава още много време. Трябва да решиш още сега. Демоните вече те търсят…
— Ще помисля — повтори тя още веднъж и изведнъж се обърна към Уил. — А ти какво общо имаш с всичко това, Лечителю? — И без да дочака отговора му, тъжно се усмихна: — Няма значение. Нещо ми говори, че и ти си като мен…
— Ще трябва да нощувате на открито — обърна се тя отново към Аланон. — Няма къде да ви сложа да спите. Утре ще поговорим.
Тя отметна косите от лицето си и бързо тръгна към къщи.
— Амбърли, почакай!
— Утре — кратко отвърна момичето, без да се обръща.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Уил го видя — злокобно същество, допълзяло от мрачните дебри на подсъзнанието. То протегна към него пипалата си — хладни и лигави, и Уил усети смразяващия му дъх. Сетивата му се сковаха от ужас и не можа дори да изкрещи. В следващия миг хукна из лабиринта на съня, като се молеше да го е оставил зад гърба си. Но не — коварното, лепкаво присъствие го следваше като сянка по петите. Уил се мяташе, пропадаше, хлипаше, протягаше ръка за помощ, но чуваше само зловещото, хрипливо дишане зад гърба си…
… Скочи, облян в пот, изтръгнат от бездните на съня. Сърцето му биеше до пръсване. Нощният въздух приятно охлаждаше пламналите му страни.
— Ставай, южняко — разтърсваше го Аланон, надвесен над него. — Открили са ни.
Уил разбра, без да задава излишни въпроси. Сънят се беше превърнал в реалност. Последва друида, който вече се бе отправил към къщата. Не стана нужда да будят Амбърли. Тя сякаш изобщо не си бе лягала — появи се като призрак на верандата, а тънката бяла нощница се развяваше около дребничкото й тяло. — Защо още не си облечена?! — ядосано прошепна Аланон. Момичето го погледна замислено:
— Само дано не си ме излъгал, друиде. От теб човек може да очаква всичко… Дано не сте ми скроили номер, за да ме накарате да се върна…
— Ако продължаваш да се чудиш, това ще си останат последните мисли в живота ти! — избухна друидът. — Хайде, тръгвай! След малко ще бъде вече късно!
Но тя все още се колебаеше.
— Не мога да оставя децата сами… Трябва да ги заведа някъде на безопасно място.
— Няма време! — повтори друидът. — Освен това сами ще бъдат в по-голяма безопасност — демоните търсят теб, а не тях!
— Не мога да ги оставя, докато спят… — поклати глава Амбърли.
— Добре тогава! — Аланон започваше да губи търпение, — Събуди някое от по-големите, обясни му, че се налага да заминеш, кажи му сутринта да заведе останалите в дома на някой съсед… Само побързай!
Докато Амбърли се приготви, двамата мъже оседлаха конете и ги докараха пред къщата. След малко момичето излезе, обуто във високи ловджийски ботуши и облечено в костюм за езда.