Камъните на елфите

Изведнъж Аланон закова на място и безмълвно посочи наляво към полето. Уил и Амбърли проследиха погледа му, но отначало не забелязаха нищо освен сиви купчини сено, озарени от бледата луна. Миг по-късно обаче очите им различиха някакви неясни сенки, които се плъзгаха в мрака.

Почакаха малко, притаени в сянката на дърветата, и пак тръгнаха, но не след дълго иззад гърба им се разнесе жаловит, протяжен вой. Амбърли се притисна по-плътно до Уил и зарови лице в наметалото му.

— Демони-вълци — дрезгаво прошепна Аланон. — Надушили са ни.

Той пришпори Спитьр и конете се понесоха в тръс, но отвсякъде в мрака заискачаха едри тела и засвяткаха хищни очи. Воят се надигна отново — зловещ и изгладнял.

Половин дузина настръхнали хищници се носеха по петите на ездачите и зъбите им тракаха. Внезапно Аланон обърна ко ня си към тях, вдигна ръка и от пръстите му изригна синкав пламък. Замириса на опърлена козина. Глутницата заскимтя и се разпръсна. Спитьр изцвили обезумял.

През това време Артак беше набрал преднина и препускаше направо през равнината. Но демоните бяха навсякъде — тъмни, разкривени сенки изскачаха сякаш изпод земята и се мятаха в краката на коня. Ритниците на едрото животно ги стъписаха, но Артак беше един, а те цели пълчища.

Накрая един от тях, най-упоритият, пресече пътя на коня и се понесе право към него. Уил усети, че кръвта в жилите му се смрази. Той затвори очи и извика на коня. Едрият черен жребец рязко изви и се насочи към потока. Прелетя като по чудо дълбоките буйни води и се понесе през откритата пустош, като остави преследвачите зад гърба си. Едва тогава Уил посмя да отвори очи. Озърна се и видя в далечината дим и синкави пламъци. Самият Аланон не се виждаше никъде. Спомняше си заръките на друида, че не бива да спира нито за миг. Първата му грижа трябваше да бъде Амбърли. Пред очите му се мярна пребледнялото й лице с разширени от ужас очи. Но можеха ли да оставят друида, който очевидно беше в беда?

Появата на запъхтения, облян в пот Спитър сложи край на колебанията му. Аланон яздеше бясно, наведен напред, а черният плащ се развяваше зад гърба му. Демоните-вълци следваха отдалечаващата се плячка оголили зъби и в мрака се разнасяше зловещо ръмжене.

Уил рязко обърна Артак на север и го пришпори. Жребецът се понесе като вятър, но Уил знаеше, че скоро ще трябва да помисли и за почивка — силите на вярното животно си имаха граници.

След малко отпусна юздите и около миля по-надолу Спитър успя да ги настигне. Целият трепереше, а по муцуната му се стичаше пяна — очевидно вече беше много уморен и Уил въпросително изгледа Аланон, но друидът беше приковал поглед напред и лицето му беше напрегнато, непроницаемо.

Демоните-вълци продължиха преследването с отчаяна упоритост, но и у тях вече се долавяха признаците на умората — тичаха, изплезили език, а воят им се превърна в отчаяно хриптене. Въпреки това в продължение на десетина мили разстоянието между преследваните и преследвачите остана непроменено.