Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
От векове наред се трудеше търпеливо, неуморно, без да привлича вниманието върху себе си. Съществуването му не бе тайна за обикновените смъртни, нито за вълшебните народи, но никой не можеше да си обясни безсмъртието му. Легендите го съобщаваха с топло чувство, но същевременно с някаква боязън. И — странно противоречие — той, чието присъствие бе неизменно, а грижите му за земята непрестанни, в хрониките винаги оставаше малко встрани, малко извън нещата. Той, Градинарят, черпеше силите си от самата Прамайка — Земята, и владееше най-голямата магия — съзиданието на Живота, но всички дотолкова бяха свикнали с нея, че я приемаха за нещо напълно естествено, нещо, което се подразбираше от само себе си. Най-после той разбра, че за да бъде наистина полезен за хората, трябва да се опита да им предаде мъдростта, която те, неуморни и жизнерадостни като еднодневките, нямаха време да натрупат.
И ето че излезе от уединението си. Първото, което направи, беше да обиколи земите в близост до своята градина — спираше се да се порадва на всеки храст, на всяко поточе, поздравяваше всеки пътник, вдъхваше му сила, бдеше над него. Не след дълго хората го опознаха и заобичаха. Нарекоха го Кралят на Сребърната река. Разказите за него тръгнаха от уста на уста.
Появи се пред У ил и Амбърл и в образа на прегърбен беловлас старец. Само очите му не бяха обезцветени от възрастта, а сини като горски езера. Появи се като изневиделица, сякаш изникна изпод земята. Усмихна им се и те отвърнаха на поздрава му. Присъствието на този странник не криеше никаква заплаха, напротив — действаше някак успокояваща Уил и момичето все още висяха неподвижни в странното млечно бяло сияние, без да разбират какво става, но вече не се страхуваха.
Старецът се приближи към тях и леко докосна шията на Артак — Жребецът тръсна глава и бодро изцвили. Непознатият погледна Амбърли и очите му се насълзиха.
— Тук та си в безопасност, дете. Земята ще те закриля и никой няма да посмее да ти стори нищо лошо. Имаш думата ми. — И той взе ръката й в своята, после се обърна към Уил: — Добре си дошъл, южняко. Спете спокойно, мили мои… Уил се опита да каже нещо, но не успя. Усети, че главата му натежава и започва да клюма. Очите му се затвориха, налегна го сладка дрямка. Почти в просъница почувства, че Амбърли също заспива, доверчиво облегнала глава на гърба му. В съня си попадна сред приказно красива градина — всичко в нея цъфтеше, ухаеше, трептеше, окъпано от роса… Идеше му да диша с пълни гърди, да тича и да се смее… Какво ли нямаше тук — и сребристи поточета, и тихи, блестящи като коприна езера, и цветя с пищни багри, и гъсти, дъхави сенки… Душата на Уил преливаше от възторг, но когато потърси с очи Амбърли, за да сподели с нея пълното си неописуемо щастие, тя сякаш беше потънала вдън земя.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Събуди се чак призори. Лежеше на меката трева, а върху него през зеления листак на един клен се изсипваха потоци слънчева светлина. Примижа, разтърка очи и се надигна. Наблизо тихо се плискаше вода. Ако не се намираше сред приказната градина от своя сън, то поне беше на място, което досущ приличаше на нея.
Свита до него на тревата, Амбърли още спеше. Уил се поколеба за миг, но накрая леко я докосна по рамото. Момичето се размърда неспокойно и отвори широко очи.
— Как си? — попита я Уил.
— Вече по-добре… — увери го тя.
— Къде сме попаднали?
— Нямам представа.
Амбърли се оглеждаше и на лицето й на мястото на мекото сънено изражение се появи ново, учудено.
— А къде е Аланон?
— Също не знам — сви рамене Уил. — Изведнъж всички изчезнаха — и Аланон, и онези чудовища…
Нещо прошумоля зад гърба им и двамата сепнато се обърнаха само за да установят с облекчение, че поне Артак не ги беше изоставил. Едрата черна глава на жребеца се подаваше от близкия храст, като дъвчеше доволно. Уил се усмихна и почеса коня зад ушите, после попита Амбърли:
— Ти видя ли стареца?
— Да — кимна момичето. — Това беше Кралят на Сребърната река.
— Така си и мислех… — промълви Уил като на себе си. — Дядо ми разказваше, че го виждал, но аз все се съмнявах… Странно. Появи се така изневиделица, сякаш знаеше, че имаме нужда от помощ. И ни отърва от демоните-вълци…
Очите на момичето се разшириха от ужас само при мисълта за преследвачите им и той реши да смени темата.
— Както и да е, и това мина. Важното е, че сега сме в безопасност.
— Сякаш беше сън… — продължаваше да си спомня Амбърли. — Онази странна светлина и как изведнъж се отделихме от земята, сякаш литнахме… И после, оня старец… Каза нещо и край — изведнъж всичко изчезна…