Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Амбърли не се забави много. Тя излезе при тях на верандата и безшумно затвори вратата зад гърба си. Погледна към Уил, а той й се усмихна смутено.
— Този младеж е Уил Омсфорд, ученик на Лечителите от Сторлок — долетя в мрака гласът на Аланон.
— Здравей… — нерешително започна Уил, но Амбърли вече не гледаше към него.
— Защо дойдохте, друиде, ако изобщо сте този, за когото се представяте? — в ясния глас на момичето звъннаха метални нотки. — Дядо ми ли ви изпрати?
— Защо първо не поседнем някъде в градината? — кротко предложи друидът. Момичето сви рамене и кимна някак неохотно. Тримата седнаха в една от прохладните сенчести алеи. Уил съзнаваше, че му предстои да бъде по-скоро слушател, отколкото участник в разговора.
— Сега ще отговорите ли на въпроса ми? — Гласът на момичето не звучеше особено дружелюбно. Аланон се загърна в плаща си и бавно рече:
— Никой не ме е изпращал. Сам дойдох. Молбата ми е да се върнеш с мен в Арбърлън… Ще бъда кратък, Амбърли. Елкрис умира, Забраната рухва, силите на мрака започват да се измъкват на свобода и злото заплашва да залее Западните покрайнини… Единствената надежда си ти — последната от Избраниците.
— Последната… — прехапа устни тя.
— Да, Амбърли. Останалите са избити. Демоните искат да се доберат и до теб… Амбърли пребледня като стена.
— Какво е това, друиде? Някаква лоша шега ли? — Тя сподави риданието си, изтри бликналите от очите сълзи и прошепна: — Наистина ли всички са мъртви?
Друидът отговори с въпрос на въпроса й:
— Ще дойдеш ли с мен, Амбърли?
— За нищо на света! — рязко отвърна тя. — Аз вече не съм Избраница и ти би трябвало да го знаеш.
— Знам само, че не би искала да си… — каза внимателно Аланон. Изумрудените очи пробляснаха разярено.
— Освен това, както забелязваш, вече не служа на Елкрис. Няма смисъл да говорим за отминал период от живота ми.
— В момента за мен е от значение само това, че веднъж Елкрис те е избрала — меко отбеляза друидът. — Тя и само тя може да реши дали все още можеш да й служиш. Тя ще прецени дали да ти повери семето си, което трябва да се занесе при Свещения огън, за да бъде спасена Забраната. Така че всичко зависи от нея и от никой друг.
— Никога няма да се върна там — тихо, но твърдо повтори Амбърли. — Налага се… — Не е вярно. Защо да се налага? Сега тук е моят дом и това е моят народ. Направих избора си, обичам ги, привързана съм към тях… Кой друг би могъл да реши вместо мен?
— Никой друг освен теб не може да реши къде и с кого ще живееш, момичето ми, но дългът е нещо съвсем друго… Понякога това, което човек е длъжен да направи, се разминава с онова, което му се иска… Но истината е, че не можеш да избягаш от съдбата. Където и да си, ти си оставаш една от елфите, принцесо, и последната от Избраниците. Не можеш просто да свлечеш миналото от гърба си като втора кожа. Не можеш да промениш същността си…
— Не е вярно — отвърна Амбърли. — Вие изобщо не разбирате…
— Дори не подозираш колко добре те разбирам — замислено я погледна друидът.
— Ако беше така, нямаше да настоявате да се върна. Нищо не би могло да ме накара да го направя… В очите на всички — дори и на дядо и на майка ми — аз съм изменник, беглец. Няма прошка за онова, което сторих, като отхвърлих честта да служа на Елкрис. Всички се отвърнаха от мен, друиде — дори да исках, нищо не бих могла да променя. Елфите са горд народ — те по-скоро биха предпочели да загинат, отколкото да разчитат на мен за своето спасение. Не ви ли е известно всичко това?
— Малка глупачка! Не ти прилича да говориш така и най-важното, сама не си вярваш! Не те мислех за такава страхливка…
— Какво изобщо знаете за мен?! — разгневи се на свой ред Амбърли. — Нахълтвате в живота ми и започвате да ме учите какво да правя! Тук се чувствам на мястото си, хората държат на мен, както виждате — поверили са ми децата си… Да не мислите, че това е шега работа? Аз трябва да им предам своите знания, да ги науча да обичат живота и да му се радват, да се грижат за останалите обитатели на този свят, да откриват връзката между нещата… Уча ги да разбират, да съпреживяват… Уча ги, че не можеш да получиш нещо, без да дадеш; че не можеш само да използваш природата, без да се чувстваш отговорен за нея… Започвам от най-дребните неща — заедно садихме тази градина, поливахме я, наблюдавахме я как расте… Може би за вас всичко това е маловажно, но ние, аз и децата, откриваме дълбок смисъл в него… Научих ги да правят всичко с обич… Аз съм съвсем обикновен човек и можех да им дам само обичта си… А какво дават Избраниците, така и не можах да разбера. Никога не почувствах принадлежността си към Избраниците така, както сега чувствам, че принадлежа към това място. Тук намерих себе си, тук е всичко, което съм търсила…