Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Съвсем не според славното бойно наследство, в което вярваха повечето от тях, айилците, както се оказа, бяха започнали своята история като безпомощни бежанци от Разрушението на света. Всички оцелели по онова време тъй или иначе бяха бежанци, разбира се, но айилците никога не бяха мислили за предците си, че са били толкова беззащитни. И още по-лошо — оказваше се, че са били следовници на Пътя на листото, отказващи да вършат насилие дори когато е застрашен животът им. Айил означаваше на Древния език „предано отдаден“, и онова, на което се бяха отдали, беше мирът. Онези, които днес наричаха себе си „Айил“, бяха потомци на онези, които бяха нарушили оброка на неизброими поколения. Само един остатък от онази вяра се бе съхранил: айилецът щеше да умре, но не и да докосне меч. Винаги бяха вярвали, че това е част от тяхната войнска гордост, белег на тяхното различие от хората, живеещи извън Пустошта.
Беше чувал айилците да казват, че са извършили някакъв грях, за да бъдат изпратени да обитават изпепелената Пустош. Сега те знаеха какъв е този грях. Мъжете и жените, построили Руйдийн и измрели тук — онези, които бяха наричани Джен Айил, клана, който не е, в редките случаи, в които се споменаваше за тях — те бяха съхранили верността си към Айез Седай от времената преди Разрушението на света. Трудно беше да се понесе съзнанието, че това, в което бяха вярвали винаги, се бе оказало лъжа.
— Трябваше да се каже — заяви Ранд. „Имаха право да го узнаят. Човек не може да живее вечно в лъжа. Собственото им пророчество казваше, че ще ги скърша. А друго не можех и да направя.“ Миналото беше минало и свършено; сега трябваше да се безпокои за предстоящото. „Някои от тези мъже не ме одобряват, други ме мразят за това, че не съм роден сред тях, но ме следват. Имам нужда от всички тях.“ — А какво става с Миагома?
Ерим, изтегнат между Руарк и Хан, поклати глава. Някогашната му светлочервена коса беше наполовина побеляла, но зелените му очи изглеждаха ярки като на младеж. Широките му длани и дългите яки пръсти подсказваха, че и мишците му са не по-малко здрави.
— Тимолан не позволява дори на нозете си да разберат накъде ще скочи, преди вече да е скочил.
— Той ще дойде — каза Руарк. — Тимолан лично никога не е вярвал в Оня, що иде със Зората. А и Джанвин ще доведе Шианде. Но ще изчакат. Първо ще трябва да подредят нещата в собствените си глави.
— Ще трябва да се примирят с това, че Оня, що иде със Зората е влагоземец — изсумтя Хан. — Не искам да те обидя, Кар-а-карн. — В гласа му липсваше раболепие. Един вожд не беше крал, нито вождът на вождовете. В най-добрия случай можеше да се нарече пръв между равни.
— Дарийн и Кодарра също ще дойдат един ден, струва ми се — рече спокойно Брюан. Спокойно, но и бързо, за да не би проточилото се мълчание да доведе до танц на копията. Пръв между равните, в най-добрия случай. — Те са изгубили повече от всички други в бледината. — Така айилците бяха възприели да наричат дългото взиране в нищото на човек, преди той да побегне от същността си на айилец. — Засега Манделиан и Индириан са загрижени единствено да запазят клановете си. И двамата ще искат сами да видят драконите на ръцете ти, със собствените си очи, и ще дойдат.
С това оставаше само още един клан за обсъждане — този, който никой от вождовете не искаше да спомене.
— Какви са вестите за Куладин и Шайдо? — попита Ранд.
Отвърна му мълчание, нарушено от тихия звук на арфата някъде зад тях. Всеки очакваше някой друг да заговори и на лицата на всички се бе изписало безпокойство — толкова, колкото едни айилци можеха да си позволят. Джеран загледа намръщено нокътя на палеца си, а пръстите на Брюан заиграха със сребърните пискюли на възглавничката. Дори Руарк заби съсредоточен поглед в килима.
Сред смълчаните мъже зашаваха с тихи изящни стъпки мъже и жени в бели роби, заподнасяха пълни с искрящо вино сребърни бокали и сребърни блюда с маслини, рядък плод за Пустошта, а също и овче сирене, както и бели съсухрени ядки, които айилците наричаха пекара. Айилските лица, надничащи от белите гугли, бяха със сведени погледи и непривично за айилския нрав покорство.
Заловени било по време на битка или при набег, гай-шайн се заклеваха да служат в пълно покорство в продължение на една година и един ден, без да докосват никакво оръжие, без да извършват насилие, като в края на тази повинност се завръщаха в своя клан и септа все едно, че нищо не се е случило. Странен отклик на Пътя на листото. Джи-е-тох, честта и дългът го изискваха, а нарушаването на джи-е-тох беше почти най-лошото нещо, което един айилец можеше да преживее. Вероятно най-лошото. Възможно бе сега някой от тези мъже и жени да обслужва собствения си вожд на клан, но никой от тях нямаше да го покаже дори с едно мигване на окото, докато трае джи-е-тох, дори да беше негов син или дъщеря.