Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Трябваше да оставиш дървоубийците да изгинат от глад — промърмори Баел, а Джеран рязко затвори челюсти. Ранд беше сигурен, че се е канил да каже почти същото.
— Дървоубийците не са годни за нищо друго, освен да бъдат убивани или продадени като животни в Шара — изрече мрачно Ерим. Това бяха двете неща, които айилците правеха с онези, които идваха в Пустошта неканени. Само веселчуни, амбуланти и Калайджии преминаваха през земята им безпрепятствено, въпреки че айилците отбягваха Калайджиите, все едно че могат да ги заразят с треска. Шара беше названието на земите отвъд Пустошта. Дори айилците не знаеха много за тях.
С крайчеца на окото си Ранд забеляза две жени, застанали в очакване на прага. Някой беше провесил там нишки с нанизани на тях цветни мъниста, червени и сини, наместо липсващите врати. Едната от жените беше Моарейн. За миг той се замисли дали да не ги остави да почакат. На лицето на Моарейн се бе изписало властно и леко раздразнено изражение, сякаш очакваше да прекъснат беседата си заради нея. Но пък наистина не беше им останало вече нищо за обсъждане и по очите на мъжете си личеше, че не им е повече до разговори. Хич не им се говореше, след като бяха споменали за бледината и за Шайдо.
Той се изправи с въздишка и вождовете на кланове с готовност го последваха. Всички, с изключение на Хан, бяха високи колкото него, че и повече. Там, където Ранд беше отрасъл, Хан щеше да мине за мъж с над средния ръст; сред айилците той изглеждаше нисък.
— Знаете какво трябва да се направи. Да се привлекат останалите кланове и да се държат Шайдо под око. — Замълча за миг, после добави: — Всичко ще свърши добре. Толкова добре за Айил, колкото зависи от мен.
— Пророчеството казва, че ти ще ни прекършиш — отвърна кисело Хан, — и за начало се справяш добре. Но ние ще те следваме. „Докле остана без заслон — зарецитира той — докле водата свърши, оголил зъби срещу Сянката, в лика му ще крещя със непокорство до последния си дъх, в окото на Заслепителя на зрака ще храча до Деня последен.“ — Заслепителя на зрака беше едно от имената на Тъмния за народа на Айил.
За Ранд не оставаше друго освен да отговори с подходящите думи. Някога не беше ги знаел.
— „За моя чест и Светлината, в сърцето на Заслепителя на зрака животът ми ще е камата.“
— Чак до Деня последен — довърши айилецът, — чак до самия Шайол Гул.
Вождовете на кланове заизлизаха. Докато минаваха покрай двете чакащи жени, поглеждаха с Моарейн уважение. Страх към нея не изпитваха. На Ранд му се дощя да е сигурен, че и той не се бои от нея. Моарейн имаше твърде много кроежи, свързани с него, твърде много начини да дърпа конците, а той не беше сигурен, че вече не го е оплела в конците си.
Двете жени пристъпиха вътре веднага щом вождовете си отидоха. Моарейн — елегантна и сдържана както винаги. Дребна хубава жена с айезседайски черти, на които той така и не можеше да припише каквато и да е възраст. Беше махнала влажната кърпа, която носеше допреди малко, и я бе заменила с малък син камък, провесен леко над челото й от златна верижка, обхващаща тъмната й коса. Но и да не беше си го поставила, нямаше да има значение — нищо по нея не можеше да смали царственото й присъствие. Обикновено изглеждаше поне с една стъпка по-висока от действителния си ръст и погледът й беше самото въплъщение на увереност и властност.
Другата жена бе по-висока, макар и тя да не стигаше повече от раменете му. Беше млада и не така лишена от възраст. Егвийн, с която бяха отрасли заедно. Сега, ако се изключеха големите й тъмни очи, тя почти можеше да мине за айилка, и то не само заради загорелите си ръце и лице. Беше облякла широка айилска пола от кафява вълна и свободно падаща бяла риза, изтъкана от нишки, извлечени от някакво растение, което наричаха алгоде. Алгоде беше по-меко и от най-фино изпредената вълна. Щеше да бъде много добра стока за търговия, стига да успееше да убеди айилците. На раменете на Егвийн лежеше широк сив шал, а сгъната на лента сива забрадка пристягаше назад черната й коса, падаща на вълни по раменете. За разлика от повечето айилки, тя носеше само една гривна, слонова кост, издялана като кръг от пламъци, и един-единствен наниз от златни и костени мъниста. И още едно нещо. Пръстен на Великата змия на лявата ръка.