Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Ала това, което вече бе натоварено на фургоните или лежеше разхвърляно из площада, не интересуваше Ранд. Той вече бе взел онова, от което имаше нужда. Дори в известен смисъл беше взел повече от това, което му се искаше.
В самия център на площада, близо до обгорелия ствол на едно величествено дърво, високо сто стъпки, стърчеше горичка от високи стъклени колони, всяка висока почти колкото дърво и толкова тънка, че на пръв поглед и най-леката буря можеше да я прекърши. Макар удължените сенки вече да ги докосваха, колоните улавяха и отразяваха късната слънчева светлина с отблясъци и искри. В продължение на безчетни години айилски мъже бяха влизали сред техните редици и бяха излизали, белязани също като Ранд, но само на едната ръка, като вождове на кланове. Айилски жени също бяха пристъпвали сред тях по своя път към битността на Мъдри. И никой друг не можеше да проникне там и да остане жив. „Мъж може да влезе в Руйдийн веднъж, жена — дважди. Повече означава гибел.“ Това му го бяха казали Мъдрите и то беше истина тогава. Сега всеки можеше да влезе в Руйдийн.
Стотици айилци кръстосваха по улиците и все повече от тях се заселваха в полудовършените му сгради. Всеки ден по все повече пръстени ивици по улиците на града избуяваше боб, тиква и ку’курз, усърдно поливани с глинени делви, напълнени от огромното новопоявило се езеро, запълнило южния край на долината, единствения подобен воден басейн в цялата тази пустинна земя. Други хиляди бяха разпънали становете си сред околните възвишения, дори на самата Чайендейр, където доскоро бяха идвали само за официални церемонии, за да пратят всеки път в Руйдийн един-единствен мъж или жена.
Където и да отидеше, Ранд носеше със себе си промяна и разрушение. Този път, въпреки всяко основание, се надяваше промяната да се окаже за добро. Все още бе възможно да се окаже така. Изгорялото дърво стърчеше като въплътена подигравка на надеждите му. Авендесора, легендарното Дърво на живота. Сказанията така и не казваха къде се намира то и той се бе изумил, когато го намери точно тук. Моарейн го уверяваше, че то все още е живо, че скоро ще пусне филизи, но сега засега той виждаше само почерняла кора и голи клони.
Ранд с въздишка се извърна от прозореца към голямата стая, макар и не най-голямата в Руйдийн, с високи прозорци от двете страни и куполовиден покрив, покрит с изкусна мозайка, изобразяваща крилати фигури на хора и животни. Повечето от мебелировката, оставена в града, отдавна беше изгнила, въпреки сушата, а голяма част от жалките останки беше проядена от буболечки и червеи. Но от другата страна на помещението стърчеше стол с висок гръб, масивен, с почти незасегната позлата, но никак не подхождащ на прилежащата му маса — широко нещо, чиито крака и плот бяха пищно издялани на цветя. Някой се беше постарал да излъска дървото с пчелен восък и то блестеше, въпреки възрастта си. Айилците му ги бяха намерили, въпреки че клатеха удивено глави при вида на подобни неща. Твърде малко дървета можеха да се намерят из пустошта, които да дадат толкова право и дълго дърво, за да се изработи от него подобен стол, и още по-трудно — за изработката на масата.
И това беше цялата така наречена мебелировка. Останалото бе иллиански килим от фини копринени нишки в синьо и златисто, плячка от някоя отдавнашна битка, постлан в центъра на покрития с тъмночервени плочки под. По него бяха нахвърляни възглавнички, облечени в ярки коприни и с ресни. Това използваха айилците наместо столове, и то когато не клечаха на пети, толкова удобно, колкото ако седяха на тапицирани столове.
Шестима мъже се бяха изтегнали по възглавниците върху килима. Шестима вождове на кланове, представящи клановете, които до този момент бяха дошли, за да последват Ранд. Или по-скоро — да последват Оня, що иде със Зората. Не непременно изпълнени с пламенно желание. Той смяташе, че Руарк, мъжът с широките рамене и сини очи, с вече прошарена рижа коса, може би изпитва приятелски чувства към него, но не и останалите. Само шестима от дванадесетте.