Завръщането на Интрудър
- Автор: Кунц Стивен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завръщането на Интрудър». Краткое содержание книги:
— Но защо? — попита Джейк.
— И аз го попитах същото. Да ти кажа честно, Джейк, бях двайсет и две годишен и досега не бях срещал човек, който да не се интересува от себе си. Затова го попитах.
Хоровиц се замисли за малко и накрая каза, че според него имам право да знам. Нацистите го кастрирали. Той не можел да има деца. След войната, когато излязъл от Дахау, тежал деветдесет и един паунда. Пристигнал в Америка. Искал животът му да има смисъл за някого, затова обещал да изпрати сто деца в колеж — чернокожи и пуерториканци, които иначе не биха имали тази възможност. Работел на три места седем дни в седмицата, спестявал, влагал всеки цент. И успял. Всъщност изпратил в колеж трийсет и две деца — тези, които успели да завършат гимназия от стоте и можели да четат и пишат достатъчно добре, за да постъпят в колеж. Трийсет и двама. Платил храната, квартирата, учебниците и обучението им. Всеки месец им изпращал малки суми. Двайсет и трима от нас завършиха.
Флап гаврътна остатъка от питието си и остави чашата в малката метална мивка, окачена на стената.
— Дълго и сериозно мислех над беседата ни. Реших, че искам животът ми да има смисъл, да се отблагодаря на Хоровиц... разбираш какво имам предвид. Единствените неща, които умеех да правя, бяха да пия, да спя с жени, да крада и да се бия. Не ме биваше много в краденето на коли — все ме хващаха. Затова реших — войската, и избрах най-доброто — Морската пехота.
Не ме взеха във висше военно училище заради досието ми. Независимо от това постъпих. Бях заразен от пламъка на Хоровиц. Като новобранец завърших първи в класа си, записах се в курс за минохвъргачки и там станах първи. Направиха ме инструктор. Бях много точен и в стрелбата, а в свободното си време водех часове по физкултура. Накрая решиха, че от мен може да излезе морски пехотинец, затова ме изпратиха във висшето военно училище.
— Как се справяше там? — попита Джейк, макар че вече се досещаше за отговора.
— Номер едно — отсече Ле Бо без емоция. — Наградиха ме с почетна сабя.
— Ще останеш ли в Морската пехота?
— Нищо нямам в Бруклин. Майка ми почина преди години от свръхдоза. Вече десет години съм в Морската пехота и ще остана, докато ме изхвърлят. Морската пехота е моят дом.
— Не ти ли омръзва понякога?
— Понякога — да. Но тогава си спомням за Хоровиц и веднага ми минава. Имам негова снимка. Искаш ли да я видиш?
Навигаторът извади портфейла си. Джейк погледна снимката. Флап се извисяваше над Хоровиц: Флап — младеж, облечен в бялата парадна униформа на офицер от Морската пехота, и един много възрастен човек с кичури бяла коса и свити рамене. Беше обърнал глава и гледаше нагоре към лъчезарното лице на хубавия чернокож мъж. Те се усмихваха един на друг.
— Хоровиц дойде на остров Париж за церемонията по завършването — обясни Флап. — Връчиха ми почетната сабя, а аз отидох до мястото, където беше седнал той, и я връчих на него.
— Жив ли е още?
— О, не. Почина шест месеца след тази снимка. Това е единственото, което ми остана от него.
След като Флап си тръгна, Джейк бавно развърза връзките на летателните си обувки и ги свали. Това отне последните му сили.
„Ако цялото плаване мине като днешния ден, няма да издържа. Руски фрегати, закачане в полет... Исусе Христе!“
Той погледна към леглото си — горното легло — и направи последно усилие. Дори не свали летателния си костюм. Шестдесет секунди след като главата му падна на възглавницата, Джейк вече спеше.
6
Корабите се носеха в неспокойния празен океан. Джейк правеше три-четири разходки дневно по палубата, но където и да погледнеше, не виждаше други кораби, освен ескорта. Много от моряците изобщо не се качваха на палубата; те прекарваха всяка минута от деня на работните си места, в каютите или столовата и виждаха слънцето само когато корабът влезеше в пристанище. Джейк Графтън мислеше, че ще откачи, ако не можеше веднъж на няколко часа да види морето и небето и да изложи лице на брулещия вятър.
Можеше да се разходи по палубата, да погостува на боцман Мулдовски, ако случайно го срещнеше, да побъбри с работните групи на катапултите и да огледа самолетите. Нещо винаги го влечеше към тях. Крайната цел на тези негови екскурзии обикновено беше предният край на полетната палуба. Там Джейк заставаше между катапултите и гледаше към океана. Обикновено духаше силен вятър. Развяваше косите му, плющеше в дрехите му и издухваше миризмите на долните палуби от ноздрите му.