Свещена любов

Поне действаше бързо. Десет минути по-късно магазинът беше празен и пред витрината беше спусната охранителната решетка, а Куин беше изтеглен за веригата, висяща от джинсите му, и въвлечен в дълга целувка.

Джон стискаше здраво двете си големи пазарски торби, а Блей се зае с разглеждането на тениски, които вече беше видял.

— Да отидем в някоя пробна — каза управителката до устните на Куин.

— Идеално.

— Не е нужно да ходим сами. — Момичето погледна през рамо, погледът иМ се спря върху Джон. И остана там. — Има много място.

Няма начин, помисли си Джон. Просто няма начин.

Разноцветните очи на Куин заблестяха предизвикателно и зад гърба на момичето той изписа:

— Ела с нас, Джон. Време ти е да го направиш.

Стефани избра точно този миг да захапе долната устна на Куин с белите си зъби и да притисне бедрото му между краката си. Лесно можеха да си представят нещата, които би му сторила. Преди той да я оправи.

Джон поклати глава.

— Оставам тук.

— Хайде. Първо може само да погледаш. Ще ти покажа как се прави.

Това, че Куин обмисляше поканата, не беше изненадващо. Често правеше секс в тройка. Само че никога досега не беше канил Джон да се присъедини.

— Хайде, Джон. Ела отзад с нас.

— Не, благодаря.

Очите на Куин потъмняха.

— Не може вечно да стоиш отстрани, Джон.

Джон отклони поглед. Би било по-лесно да се ядоса на приятеля си, ако най-редовно същата мисъл не му минаваше през главата.

— Добре — заяви Куин. — Връщаме се след малко.

С ленива усмивка той хвана момичето за дупето и я повдигна. Докато вървеше с гръб към пробната, полата й се вдигна и се показа розовото й бельо и бялата кожа под него.

Когато двамата се скриха от погледа му, Джон се обърна към Блей, за да изпише с пръсти нещо по адрес на Куин, но се спря. Блей гледаше в посоката, в която бяха изчезнали, със странно изражение на лицето.

Джон подсвирна тихо, за да привлече вниманието му.

— Можеш да отидеш. Ако искаш да се присъединиш към тях, аз ще чакам тук.

Блей поклати глава малко прекалено прибързано.

— Не, ще чакам.

Но очите му отново се стрелнаха по посока на пробната, когато отвътре се чу изстенване. Не можеше да се прецени кой го издава и изражението му стана още по-сковано.

Джон подсвирна отново.

— Добре ли си?

— Може да се настаним по-удобно — Блей отиде зад заключения касов апарат и седна. — Ще ни се наложи да поостанем известно време.

Добре, помисли си Джон. Каквото и да беше, нещо тревожеше приятеля му.

Джон подскочи и седна на щанда, а краката му увиснаха. Чу се нов стон, той се замисли за Хекс и се втвърди.

Страхотно. Просто невероятно.

Заизмъква тениската от колана на панталона си, за да прикрие малкия си проблем, а Блей попита:

— За кого е гривната?

Джон изписа бързо:

— За мен е.

— Да, сигурно. Няма да стане на твоята китка. — Последва пауза. — Не е нужно да ми казваш, ако не искаш.

— Честна дума, не е нищо сериозно.

— Добре. — След около минута Блей добави: — След това ще искаш да отидем в «Зироу Сам», нали?

Джон остана с наведена глава, докато кимаше.

Блей се засмя меко.

— И аз така си помислих. Мога да се обзаложа, че същото важи и за утре.

— Утре не мога — изписа Джон, без дори да се замисли.

— Защо?

По дяволите.

— Просто не мога. Трябва да си остана вкъщи.

От пробната се чу ново простенване, последвано от глухо и ритмично потропване.

Когато звукът спря, Блей пое дълбоко въздух, като че току-що беше завършил тренировката си. Джон не го винеше. И той би напуснал магазина незабавно. Под приглушеното осветление в безлюдния магазин окачените дрехи изглеждаха зловещо.

А и ако отидеха в «Зироу Сам» възможно най-бързо, имаше поне два часа, през които се надяваше да зърне Хекс, което беше…

Нелепо. Наистина.

Минутите отминаваха. Десет. Петнайсет. Двайсет.

— По дяволите — измърмори Блей. — Какво правят?

Джон вдигна рамене. Като се имаха предвид наклонностите на приятеля им, никой не можеше да направи точно предположение.

— Хей, Куин? — извика Блей. Не последва отговор, нито звук дори, и той стана. — Ще отида да проверя.

Блей се приближи към пробната и почука. След миг мушна глава през вратата. Очите му просветнаха, той отвори уста и почервеня от корените на рижата си коса чак до дланите.

Добре. Сеансът не беше завършил. И каквото и да се случваше, струваше си да бъде видяно, защото Блей не се обърна веднага. След миг поклати бавно глава, сякаш отговаряше на въпрос, зададен от Куин.

Блей се върна при касите с наведена глава и ръце дълбоко в джобовете. Остана мълчалив, докато сядаше обратно на стола, но започна да потропва с крак, развивайки невиждана скорост.

Беше очевидно, че не иска да остава повече наоколо, и Джон напълно го разбираше.

Можеха да са в «Зироу Сам».

Там, където работеше Хекс.

Когато тази прекрасна малка натрапваща се мисъл влезе в главата му, на Джон му се прииска да удари челото си в плота. Боже… явно думата «жалък» трябваше да има нов правопис.

И той беше Д-Ж-О-Н М-А-Т-Ю.

8.