Грей [bg]

— Голям е, да. — Така си е, повече от хиляда квадратни метра.

— Свириш ли? — Тя гледа пианото.

— Да.

— Добре ли?

— Да.

— Естествено. Има ли нещо, което не умееш да вършиш добре?

— Да… няколко неща.

Да готвя.

Да се шегувам.

Да водя приятни и неангажиращи разговори с жена, която ме привлича.

Да бъда докосван…

— Ще седнеш ли? — Соча канапето. Тя кима рязко и разбирам, че иска. Поемам ръката ѝ и я повеждам натам, а тя сяда и ме поглежда закачливо.

— Какво те развесели така? — питам и сядам до нея.

— Защо ми подари „Тес от рода Д’Ърбървил“?

„Накъде тръгнаха нещата?“

— Ами ти каза, че харесваш Томас Харди.

— И това е единствената причина?

Не искам да ѝ кажа, че това е моето първо копие и че е било по-добрият избор от „Невзрачният Джуд“.

— Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д’Ърбървил. — Отговорът беше достатъчно искрен и в него имаше известна ирония. Онова, което се канех да ѝ предложа, щеше да е много далече от очакванията ѝ.

— Ако имам само два избора, бих приела втория — прошепва тя.

„По дяволите. Нали това искаш, Грей?“

— Анастейжа, спри да хапеш тази устна! Разсейваш ме. Знаеш ли наистина какво говориш?

— Затова съм тук — отвръща тя; зъбите ѝ са оставили вдлъбнатинки по долната устна, която блести от вино.

Ето пак: тя ме обезоръжава, изненадва ме на всяка крачка. Членът ми е съгласен.

Приближаваме към сделката, но преди да се спрем на подробностите, тя трябва да подпише споразумението. Извинявам се и отивам в кабинета си. Договорът и споразумението са готови на принтера. Оставям договора на бюрото — не знам дали ще стигнем до него, — захващам споразумението с телбод и го занасям на Ана.

— Това е споразумение за конфиденциалност. — Поставям го на масичката за кафе пред нея. Тя го поглежда объркана и изненадана. — Адвокатът ми го изисква от мен — добавям. — Ако решиш да избереш втория вариант, ще се наложи да го подпишеш.

— А ако не искам да подпиша нищо?

— Тогава… високите идеали на Ейнджъл Клеър… е, поне в по-голямата част от книгата е така. И няма да мога да те докосна. Ще те изпратя у вас със Стивън и ще направя всичко по силите си, за да те забравя. — Безпокойството ми набъбва; тази сделка като нищо може да се скапе.

— Какво пише в това споразумение?

— Че нямаш право да разпространяваш и споделяш информация, касаеща нашите отношения, пред никого и никога.

Тя се вглежда в лицето ми и аз не мога да определя дали е объркана, или ѝ е неприятно.

Може да е както едното, така и другото.

— Добре, ще подпиша — решава тя.

Толкова лесно! Подавам ѝ химикалката си „Мон Блан“ и тя я приближава към линията за подпис.

— Няма ли да го прочетеш? — питам аз, неочаквано обзет от раздразнение.

— Не.