Грей [bg]

— Здравей, Ана!

— Здравей, Елиът — отвръща тя весело.

— Много неща чух за теб — заявява Елиът.

Мама му стара! Какво е чул?

— Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт — отвръща тя добродушно.

Елиът се смее.

— Карам Анастейжа към тях. Да те взема ли? — прекъсвам ги аз.

Елиът със сигурност ще иска да се изнесе бързичко.

— Да.

— Ще се видим след малко. — Затварям.

— Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа? — любопитства тя.

— Защото това е името ти.

— Предпочитам Ана.

— Сериозно?

„Ана“ е прекалено ежедневно и обикновено за нея. Прекалено фамилиарно. Тези три букви притежават силата да нараняват…

В този момент разбирам, че когато ме отблъсне, когато този момент настъпи, ще ми е безкрайно трудно. Случвало се е преди, но никога не съм се чувствал както сега… не съм влагал нищо. Дори не познавам това момиче, но искам да я опозная, цялата. Може би защото никога не съм преследвал жена.

„Грей, овладей се и следвай правилата, в противен случай всичко отива на кино“.

— Анастейжа — казвам, без да обръщам внимание на недоволния ѝ поглед. — Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата.

Тези думи я карат да се умълчи, докато паркирам пред блока ѝ. Преди да отговори, слизам от колата, заобикалям и ѝ отварям вратата.

Тя стъпва на тротоара, стрелва ме с поглед и заявява:

— Това, което се случи, бе много хубаво.

Наистина ли? Признанието ѝ ме кара да се закова на място. Ето, че отново съм приятно изненадан от малката госпожица Стийл. Докато тя се качва по стълбите към входа, аз забързвам, за да я настигна.

Елиът и Кейт вдигат погледи, когато влизаме. Седнали са на маса в оскъдно обзаведена стая, точно като за две студентки. До малка библиотека са поставени няколко кашона. Елиът ми се струва спокоен, не бърза да си тръгва и това ме изненадва.

Кавана скача и ме оглежда критично, докато прегръща Ана.

Какво си е въобразявала, че ще направя на момичето?

Много добре знам какво искам да ѝ направя…

Когато Кавана я отдръпва на една ръка разстояние, съм вече по-спокоен: може пък да я е грижа за Ана.

— Добро утро, Крисчън — поздравява тя хладно и снизходително.

— Добро утро, госпожице Кавана. — Иска ми се да я срежа с нещо саркастично, че най-сетне се е сетила за приятелката си, но решавам да си мълча.

— Кейт, Крисчън, Кейт! — намесва се с известно раздразнение Елиът.

— Добро утро, Кейт. — Кимвам учтиво. Елиът прегръща Ана и я задържа до себе си малко по-дълго, отколкото трябва.

— Здравей, Ана — поздравява я, усмихнат доволно, мама му стара.

— Здравей, Елиът — грейва тя.

О, това става нетърпимо.

— Елиът, не е зле да тръгваме.

„И си разкарай ръцете от нея!“

— Ей сега. — Елиът пуска Ана, но награбва Кавана и прави отвратително шоу, докато я целува.

О, за бога!

Ана ги гледа с неудобство. Не я виня. Когато обаче се обръща към мен, очите ѝ са присвити в очакване.

Какво ли си мисли?