Грей [bg]

Както винаги, тя има право. Не мога да повярвам, че ѝ показах стаята си с играчките. Добре че разчитам на споразумението за конфиденциалност.

— Е, сега вече знаеш доста за мен — изръмжавам. — Знаех, че нямаш голям опит, но… девствена!? По дяволите, Ана, та аз току-що ти показах…

Не само стаята с играчките, ами правилата си, ограниченията. Тя не знае нищо. Как да го направя?

— Дано Господ ми прости — мърморя. Не знам какво да правя.

Хрумва ми стряскаща мисъл — единствената ни целувка в асансьора, където можех да я изчукам — да не би това да беше първата ѝ целувка?

— Целувал ли те е някой преди мен?

„Моля те, кажи да!“

— Разбира се! — Тя ми се струва обидена. Да, целували са я, но не често. Поради някаква причина тази мисъл… ме радва.

— И нито един свестен хубав млад мъж не е успял да ти завърти главата? Не разбирам, честно! Ти си на двайсет и една, почти на двайсет и две. И си красива! — Защо нито един мъж не я е отвел в леглото?

Мама му стара, може да е религиозна. Не, Уелч щеше да е наясно. Тя свежда поглед към пръстите си и ми се струва, че се усмихва. Смешно ли ѝ се вижда? Готов съм да се изритам сам.

— И сериозно обмисляш това, което ти предлагам, без да имаш абсолютно никакъв опит?

Не намирам думи. Как е възможно?

— Как си успяла да се опазиш? Кажи ми, моля те. — Защото аз наистина не разбирам. Та тя е в колеж и от онова, което помня от колежа, всички хлапета се чукаха като зайци.

Всички до един. Освен мен.

Тази мисъл е мрачна, но за момента я отблъсквам.

Тесните ѝ рамене се повдигат едва забележимо.

— Никой никога не е…

И млъква.

„Никой какво? Никой не е забелязал колко си привлекателна ли? Никой не оправдал очакванията ти ли, за разлика от мен?“

Тя наистина не знае нищо. Как е възможно да ми стане подчинена, ако няма никаква представа за секса? Тази работа няма да я бъде… и всички усилия, които положих, ще отидат на вятъра. Не мога да сключа сделката.

— Защо си толкова ядосан? — прошепва тя.

Разбира се, че ще мисли така. „Оправи нещата, Грей“.

— Не съм ядосан на теб. Бесен съм на себе си. Просто мислех, че… — „Защо да съм бесен на теб?“ Каква каша само. Прокарвам ръце през косата си и се опитвам да се овладея.

— Искаш ли да си ходиш? — питам загрижено.

— Не. Освен ако ти не искаш да си ида — уверява ме тихо тя, а в гласа ѝ се прокрадва съжаление.

— Разбира се, че не искам да си идеш. Искам да си тук. — Тези думи ме изненадват в мига, в който ги изричам. Наистина ми е приятно, че тя е тук. Приятно ми е да съм с нея. Тя е толкова… различна. Освен това искам да я чукам, да я напердаша, да видя как алабастровата ѝ кожа порозовява под ударите ми. Това обаче отпада, нали? Не чукането… може би ще мога. Тази мисъл е истинско откровение. Мога да я отведа в леглото. Да я обладая. И за двама ни ще е нещо съвсем ново. Дали ще иска? Одеве ме попита дали ще правя любов с нея. Мога да опитам, без да я връзвам.