Грей [bg]

Това е, което тя иска да знае. Истинска благословия е, че е любопитна — все още не е избягала. Посягам към една от страниците на договора, оставен на бюрото, и ѝ я подавам.

— Това са правилата. Могат да се дискутират промени по тях. Те са част от договора, който също можеш да видиш. Прочети ги и нека ги обсъдим.

Тя разглежда страницата, после пита:

— Категорични ограничения?

— Да. Това, което ти няма да правиш, това, което аз няма да правя. Това са неща, които трябва да бъдат уточнени.

— Не съм сигурна за вземането на пари за дрехи. Някак не е…

— Искам да давам много пари за теб. Да ти купя дрехи. Може да се наложи да ме придружиш някъде.

„Грей, какви ги приказваш?“ Това ще е за пръв път.

— Искам да си облечена добре. Убеден съм, че заплатата ти — когато започнеш да работиш, разбира се — няма да ти позволи да си купиш такива дрехи, каквито аз бих желал да имаш.

— И няма да се налага да ги нося, когато не съм с теб, нали?

— Няма.

— Не искам да тренирам четири пъти седмично.

— Анастейжа, искам да си еластична, гъвкава, силна и енергична. Вярвай ми, ще имаш нужда от тези тренировки.

— Но не и четири пъти в седмицата. Какво ще кажеш за три?

— Искам да са четири.

— Мислех, че водим преговори.

Отново успява да ме обезоръжи и действа с моите камъни по моята глава.

— Добре, госпожице, имате право. Какво ще кажеш за три дни по час и един ден половин час?

— Три дни, три часа. Имам усещането, че докато съм с теб, ще спортувам достатъчно.

„Много се надявам да стане точно така“.

— Да, права си. Съгласен съм. Сигурна ли си, че не искаш да кандидатстваш в моята компания? Наистина умееш да преговаряш.

— Не, не мисля, че идеята е добра.

Тя, разбира се, е права. А и това е едно от основните ми правила: никога не чукай жени от персонала.

— Така, за ограниченията. Тези важат за мен.

Подавам ѝ друг лист.

Ето, че дойде времето за бягство. Знам си ограниченията наизуст и наум прехвърлям списъка, докато я наблюдавам как чете. Тя пребледнява все повече с наближаването на края.

„Мама му стара, надявам се това да не я уплаши“.

Желая я. Искам да ми се подчинява… много го искам. Тя преглъща и ме поглежда нервно. Как да я убедя да пробва? Би трябвало да я окуража, да ѝ покажа, че съм способен на внимание.

— Има ли нещо, което искаш да добавиш?

Дълбоко в себе си се надявам да не добавя нищо. Искам да имам картбланш с нея. Тя се е втренчила в мен и не намира думи. Дразнещо е. Не съм свикнал да чакам за отговори.

— Има ли нещо, което не би направила? — настоявам аз.

— Не зная.

Не очаквах този отговор.

— Как така не знаеш?

Тя се намества, сякаш ѝ е неудобно, а зъбите ѝ си играят с долната устна. За пореден път.

— Никога не съм правила нищо такова.

По дяволите, разбира се, че не е правила!

„Търпение, Грей. За бога. Вече ѝ подаде предостатъчно информация“. Продължавам да пипам с кадифени ръкавици. Това е нещо ново.