Хроники на звеното

Паркира пред блока и се прекръсти, после запали цигара и се загледа в калната поляна, която започваше след паркинга и на която весело си играеха групичка мърляви оркски хлапета. Тукашната оркска махала беше по-голяма от тази до Квартала. Дидо му беше разказвал, че е израснал с орките и че сред тях има страшни пичове, с които си дружи и до наши дни. Голям олигофрен беше. С Дидо станаха приятели на някакъв пионерски лагер на морето до Мичурин, следващата година пак се засякоха, но на планина. Последните години бяха се позагубили малко, но се чуваха периодично по телефона и точно по време на един такъв разговор Деян му спомена, че се занимава с „намиране и продаване на всякакви неща - железа, коли, екстри, к’вот ти сърце иска“ - така се беше изразил. Спас допуши цигарата си и метна фаса си в близката локва, като почти уцели в десетката една малка жабка, която го наблюдаваше мрачно. После влезе във входа и качи на спринт стълбите до петия етаж, защото старият, смърдящ на пикня асансьор не му вдъхна доверие. Всъщност недоверие вдъхваше цялата махала и затова винаги идваше тук с неохота. Както гласеше старата мордорска поговорка, „В чужд квартал и керемидите бият“.

Звънна настоятелно на звънеца на Дидо, който, странно за него, отвори почти веднага. Беше облечен с лъскаво бяло долнище на анцуг „Адидас“, който в този квартал беше еквивалент на костюм „Ерменеджилдо Дзеня“, нагоре от кръста беше гол, а на врата му висеше дебела сребърна верига. Златото е за орките, беше казал веднъж, пичовете ходят със сребро. Спас тези неща не ги разбираше много, защото не се вълнуваше от подобни бижутерски казуси.