Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Тя извърна глава.
— А сега какво?
— Искам да изчакам, докато мръкне, докато си направят бивак за през нощта. След като се навечерят, ще успея да се промъкна в палатката на Майкъл и да говоря насаме с него. Ще намеря начин да го убедя кой съм в действителност.
Драконът изръмжа, вдигайки поглед към небето, а след това и към пътя. Главата й се изви назад и се килна встрани, а едно огромно жълто око се вгледа в него.
— Скоро ще мръкне. Трябва да се връщам при яйцето си. То има нужда от топлина.
— Разбирам, Скарлет — Ричард въздъхна дълбоко и се замисли. — Върни се да ме вземеш сутринта. Ще те чакам на това място по изгрев слънце.
Скарлет внимателно огледа небето.
— Събират се облаци. — Отново погледна към него. — Ако има облаци, не мога да летя през тях.
— Защо?
Тя изръмжа, облак дим избълва от ноздрите й.
— Защото в облаците има скали.
Ричард се намръщи.
— Скали?
Тя нетърпеливо поклати опашка.
— Облаците крият разни неща; като мъгла е, не можеш да виждаш. А като не можеш да виждаш, се натъкваш на разни неща, като например на планини или хълмове. Може да съм силна, но ако по време на полет се натъкна на скала, може да си счупя врата. Ако облаците са достатъчно високо, мога да летя под тях. Ако върховете са достатъчно ниски, мога да минавам над тях, но тогава няма да мога да виждам земята. Няма да мога да те намеря. Какво ще стане, ако има облаци и не успея да те намеря или пък ако нещо друго се случи?
Ричард отпусна ръка на дръжката на меча си, хвърляйки поглед към пътя.
— Ако нещо се случи, ще трябва да се върна при другите си трима приятели. Ще гледам да се придържам към главния път, за да можеш да ме видиш — Ричард преглътна с усилие. — Ако всичко пропадне, ще трябва да се върна обратно в Народния дворец. Моля те, Скарлет, ако не успея да попреча на Рал с онова, което правя тук, след три дни трябва да съм в Народния дворец.
— Няма много време.
— Знам.
— Три дни, броено от утре, и после свършвам с теб.
Ричард се усмихна.
— Сделката си е сделка.
Скарлет още веднъж го погледна.
— Не ми харесва небето. Късмет, Ричард Сайфър. Ще се върна сутринта.
Тя леко се затича и се вдигна във въздуха. Ричард я видя да прави един кръг ниско над него, след това отлетя, като се смаляваше бързо, докато накрая изчезна между хълмовете. В главата му нахлу спомен: споменът, че и преди я е виждал. Денят, когато срещна Калан за първи път, точно след като го ухапа растението. Видя я да отлита над главата му точно като сега, изгубвайки се зад хълмовете. Запита се какво ли е правила този ден в Западната земя.
Като си проправяше път през високата суха трева, Ричард се запъти към един хълм наблизо и започна да се катери по лишения от богата растителност склон, откъдето можеше да наблюдава приближаващите от запад. Намери си закътано местенце в храсталака, настани се удобно и извади малко изсушени плодове и месо. Установи, че са му останали дори няколко ябълки. Яде без наслада, очаквайки появяването на войската и брат му, като през цялото време се питаше как ще успее да убеди брат си кой е всъщност.
Помисли си да му го напише, да го нарисува дори или да направи някаква карта, но се съмняваше, че това ще помогне. Щом мрежата, в която беше попаднал, променяше речта му, вероятно щеше да повлияе и на писането му. Опита се да си спомни някакви игри, на които са играли заедно като малки, но нищо не му хрумна. Майкъл не беше играл с него много навремето. Ричард си спомни, че онова, което единствено доставяше удоволствие на Майкъл тогава, беше боят с детски мечове. Не мислеше, че ако сега извадеше меча срещу брат си, щеше да предизвика желания ефект.
Имаше едно нещо, сети се той. Когато играеха на мечове, Майкъл обичаше Ричард да му отдава чест, падайки на коляно. Дали Майкъл щеше да си спомни това? Обичаше често да го прави; това го караше да се усмихва повече от всичко друго. Майкъл го наричаше „поздрава на победения“. Когато Ричард побеждаваше, Майкъл никога не го поздравяваше по този начин, пък и Ричард не му беше от категорията по онова време и никога не успяваше да накара Майкъл да го направи. Но обратното често се случваше. Усмихна се при този спомен, макар навремето това да му причиняваше болка. Може би Майкъл щеше да си спомни. Струваше си да опита.
Преди да се стъмни, Ричард чу шум от приближаващи коне, потракване на оръжия, скърцане на кожи, дрънчене на метал — шум от много хора на път. Край него минаха в бърз ход петдесетина до зъби въоръжени конници, вдигащи облаци прах и мръсотия около себе си. Ричард видя Майкъл, беше облечен в бяло и вървеше начело. Разпозна униформите, герба на Града на елените върху всяко рамо, жълтия флаг с изобразен върху него син силует на бор, под който се виждаха два кръстосани меча. На рамото на всеки от мъжете висеше по един къс меч, на широките им колани — бойна секира, в ръка държаха къси копия. Броните им, наречени бойни ризници, проблясваха през димната завеса. Това не бяха обикновени войници от Западната земя; беше личната охрана на Майкъл.