Властелинът на пръстените

— Кротко! — изрече Фарамир, без да се гневи. — Недей да изпреварваш господаря си, който е по-разсъдлив от теб. И без чужди съвети знам каква опасност ни дебне. Но дори сега ще отделя малко време, за да отсъдя справедливо в това трудно дело. Ако бях прибързан като теб, отдавна да съм ви съсякъл. Защото имам заповед да избивам всички, които заваря в тия земи без разрешение от Гондор. Но аз не погубвам безцелно ни човек, ни звяр, а и когато се налага, върша го неохотно. Не обичам и да говоря напразно. Тъй че можеш да се успокоиш. Сядай до господаря си и мълчи.

Изчервеният Сам се тръшна на земята. Фарамир отново се обърна към Фродо.

— Питаш откъде знам, че синът на Денетор е загинал. На много криле летят смъртните вести. Нощта често носи вест на ближните, казва поговорката. Боромир е мой брат. — По лицето му пробяга скръбна сянка. — Спомняш ли си нещо по-особено от снаряжението на Боромир?

Фродо помисли малко — боеше се от нов капан и се питаше накъде ли ще избие разговорът в края на краищата. Едва бе успял да спаси Пръстена от горделивата десница на Боромир, и не знаеше каква участ го чака сега сред толкова войнствени и силни мъже. Ала в душата си усещаше, че макар по външност много да прилича на брат си, Фарамир е по-самоотвержен, по-суров и мъдър.

— Спомням си, че Боромир носеше рог — промълви той най-сетне.

— Добре си спомняш и сигурно наистина си го срещал — каза Фарамир. — Щом е тъй, навярно можеш да си го представиш — огромен рог от див източен бик, обкован със сребро и изписан с древни букви. От много поколения най-големият син в нашия род носи този рог; казват, че ако засвири в тежък час където и да било в пределите на древното Гондорско кралство, гласът му не ще заглъхне безответен. Пет дни преди да потегля на този поход, значи преди единадесет дни, приблизително по това време на деня, чух зова на онзи рог — той сякаш долиташе откъм север, но бе неясен, като че отекваше само в мислите ми. Двамата с баща ми го сметнахме за зла поличба, защото нямахме вести за Боромир, откакто замина, и никой от стражите по границите не го бе виждал да минава. А на третата нощ ме споходи ново и още по-странно знамение. По мръкнало седях край водите на Андуин сред здрача под бледата млада луна и гледах вечния бяг на течението, печално нашепваха тръстиките. Тъй бдим ние без отдих срещу бреговете на Осгилиат, който враговете са овладели отчасти и нахлуват оттам да опустошават земите ни. Но през онази нощ целият свят спеше в среднощния час. Сетне видях, или ми се стори, че виждам, как по водата плава сред сиво сияние чудновата малка лодка с висок нос, без гребец и кърмчия. Благоговеен страх ме обзе, защото я обгръщаше блед светлик. Но аз се изправих, закрачих към брега и нагазих в течението, защото нещо ме влечеше натам. Тогава лодката възви към мен, поспря се и бавно проплава досами ръцете ми, ала не дръзнах да я докосна. Бордовете й затъваха дълбоко, сякаш бе тежко натоварена, и когато мина пред погледа ми, зърнах, че почти догоре я запълва бистра вода, от която долиташе сиянието; обгърнат в тая вода лежеше заспал воин. Пречупен меч тегнеше на коленете му. Много рани съзрях по снагата му. Това бе Боромир, моят брат — мъртъв. Познах снаряжението, меча, любимото му лице. Едно само не видях — рога му. Едно само не бях виждал — прекрасния пояс на кръста му, изтъкан сякаш от златни листа. „Боромир! — провикнах се. — Где е рогът ти? Загде си се упътил? О, Боромир!“ Ала той отмина. Лодката се завърна в течението и блещукайки, потъна в нощта. На сън приличаше, ала не бе сън, защото не се събудих. Вече не се съмнявам, че е загинал и се е спуснал по Реката към Морето.