Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Същевременно неговият инстинкт безпогрешно му подсказваше, че единичните хора, които биха могли сериозно да смутят спокойното му царуване, бяха именно хората на художествената интелигенция. Всички неприятности за партията и в Полша, и в Чехословакия, и в Унгария, и в Източна Германия бяха разпалени от художествената интелигенция или най-малко станаха с нейно главно участие. Опитите за военни преврати в България бяха предварително осъдени на неуспех не толкова защото нямаха подкрепата на масите, колкото подкрепата на художествената интелигенция. Затова Тодор Живков взе тази интелигенция под своя собствена закрила и възложи контрола върху нея на най-близките си хора.
Когато хората на Живков твърдят например, че те никога не биха допуснали явление като Солженицин в България (което е подмятане за грешка на съветското ръководство), те имат предвид не само възможната бърза разправа на Държавна сигурност, но предимно цялата живковска атмосфера. В момента, в който името на българския Солженицин се издигаше застрашително над допустимата височина, вместо да се надига вой и се привлича общото внимание, тихомълком щеше да бъде сторено всичко той сам да слезе надолу. Повече от сигурен съм, че Живков би му изпратил покана за обед или разходка като нашата, би го изслушал, би му обещал много неща, би му дал много неща, с изключение на главното — публикуването на произведенията в тяхната оригинална форма. А може би и това би било разрешено, но по такъв усукан начин, че техният ефект би бил почти погребан. Онзи, който смята, че аз не съм прав, нека попита Радой Ралин или Христо Ганев, или Константин Павлов, или още куп хора, които са потенциални български Солженициновци, но чието влияние, популярност и значение ловко бяха ограничени и доведени под опасното ниво.
Тъкмо в сложните и доста многобройни отношения на Тодор Живков с българската художествена интелигенция най-добре личат качествата му, чрез които той се задържа начело на страната за толкова много години. Но ако единият резултат беше укрепването на неговото собствено положение, то другият резултат беше безспорно ликвидирането на всякакви опасни духовни искри и превръщането на неспокойния творчески дух в дебел държавен храненик.
Според мен, никой друг в България не е оказвал по-съсипващо, по-рушително влияние върху живота на художествената интелигенция. В тези репортажи аз се постарах доста подробно да обрисувам различни страни от живота на съвременната българска интелигенция и да обясня, доколкото мога, причините за нейното значително творческо самообезличаване. На много места аз изтъкнах, че главното зло в живота и в творчеството на българските писатели, художници, композитори, артисти и т.н. беше вмешателството на партията, която налагаше най-посредствени критерии и която правеше всичко възможно да укрепи властта на бездарието.
Когато аз казах, че на нас ни се плащаше не за да пишем, точно обратното, за да НЕ ПИШЕМ, имах предвид именно това партийно вмешателство, което разстройваше едва ли не всякакво сериозно отношение към работата.
А зад това вмешателство, като негов главен организатор и проводник, стоеше Тодор Живков. Никакво що-годе значимо действие, засягащо живота на художествената интелигенция, никакво сериозно назначение или уволнение, никакво наказание или награждаване не можеше да става през главата на първия секретар. Нещо повече, зад повечето действия стоеше като инициатор самият той. И ето че идваме до заключението, че онова, което на пръв поглед изглеждаше като твърде положително общуване с интелигенцията, по същество се оказа източник на големи беди за нея. Това, че Живков лично познаваше всекиго, това, че имаше някакъв вид собствени отношения с тези хора, това, че ги ангажираше към себе си, без сам да се ангажира сериозно към тях, го улесняваше извънредно много. Под неговото пряко ръководство бяха извършени истински творчески покушения срещу важни културни организации и институти. Разстройството на Съюза на писателите и превръщането му в безлична бюрократична машина беше извършено от Джагаров под прякото наблюдение и ръководство на Живков. Съсипването на Народния театър чрез назначаването на творчески невъзможния директор Филип Филипов беше изключително дело на Живков. Подходът за разгромяването на мощната група кинодейци, които дръзнаха да се противопоставят на посредствеността, беше извършено от Венелин Коцев под прекия надзор на Живков. Кадрилът на главни редактори на вестници и на списания, директори на радио и телевизия, всичко това ставаше с прякото участие на първия секретар. Той беше този, който махна Радевски от списание „Септември“, той беше този, който изгони Мандаджиев от Сатиричния театър, той беше този, който назначи и след това уволни Павел Матев като министър на културата, той беше този, който правеше най-нелогични на пръв поглед назначения и уволнения, след което ставаше ясно, че цялата логика беше ликвидирането на дадена тенденция за творческа независимост или парирането на идейни отклонения.