Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Георги, вие, българите, ни дадохте такъв урок! Вие ни показахте какво значи достойнство! Ние се почувствахме ужасно засрамени и същевременно усетихме, че култът е вътре, в кръвта ни, и че не може да изчезне току-така!“
Но явно моят съветски познат се заблуждаваше. Защото не бяха малко ония в България, които биха последвали съветския пример, но, както казах, още не знаеха дали да заложат на Живков, още се съмняваха дали той е печелившата карта. Много исках да видя моя съветски познат десет години по-късно, когато пак във Варна и не в лятното кино, а в дома на Съюза на писателите Тодор Живков биваше посрещан по гореописания съветски начин.
От момента, от който се разбра, че положението на Тодор Живков беше непоклатимо, че той не само щеше да се задържи на поста, но щеше да остане там и доста дълго време, отношението към него магически се промени.
Както отбелязах, в случката с Нюма Белогорски аз съм склонен да смятам, че главната причина за култоподобното отношение към първия секретар на партията не беше толкова в неговото собствено поведение, колкото в самата същност на системата, която не само поощрява, но и изисква в най-висша степен лакейщината, раболепието, подлизурството, самоунижението. Ние вече видяхме в репортажите за кариерата как огромно мнозинство хора успяха да се издигнат главно чрез подобни партийни добродетели.
След като се разбра кой в България ще командва парада, към Живков се понесе огромната мътна вълна на интересчийството, службогонството и користта, която буквално заля първия секретар. Образно казано, една сутрин той осъмна, заобиколен от прегънати гърбове, които му нашепваха най-ласкателни слова, които му се възхищаваха, които го аплодираха и предлагаха да му служат. Тези същите български граждани вече изучаваха речите му, вадеха цитати от тях и ги произнасяха високо по партийни събрания.
„КАКТО НИ УЧИ ДРУГАРЯТ…!“
Истината изисква да се каже, че в онези години Тодор Живков не заповяда никому да го боготвори, не изпрати партийна директива, с която да поиска хората да му се възхищават, не посочи никому собствените си цитати, а всичко това дойде отдолу, от само себе си, следвайки корумпираното естество на партията и властта. В състояние съм да изпратя днес на Живков цял голям списък на хора от онова време, които са го наричали с какви ли не обидни имена и които сега са негови най-вдъхновени почитатели, които се надпреварват да го отрупват с комплименти.
Вероятно е трудно за всеки нормален човек да удържи срещу тази вълна от ласкатели, почитатели, последователи и т.н., дори ако знае, че всичко това е интересчийски маскарад. Предполагам, че се изискват огромни нравствени сили, за да може човек да зашлеви лицата с мазните усмивки, да прогони оркестъра от ласкатели и смачка всяка подлизурщина. Ние, хората, сме толкова странно устроени, че не само обичаме, ами и поощряваме ония, които ни хранят с приятни лъжи.
А Живков, който копнееше за популярност, който бе израснал в партийното ръководство в атмосферата на най-безотказна коленопреклоност към култовете на Сталин и Димитров, инстинктивно се стремеше да получи същото. В края на краищата с какво той беше по-лош от другите? Ако легендата за Димитров беше изградена върху преувеличения шум за някакво геройство на Лайпцигския процес, защо легендата за Живков да не бъде изградена върху преувеличения шум за подобно геройство, когато е бил в бригадата „Чавдар“? Ако Коларов и Червенков можеха да претендират за популярност въпреки съсипването на икономиката на страната ни, въпреки черната слава на техните „синьокапци“, защо Живков, който премахна синьокапците и значително подобри жизнения уровен на населението, да не вкуси от плодовете на подобна популярност? Обективно погледнато, той пое от партийните си предшественици една страна, смазана от терор и изнемогваща от разрушения и мизерия, за да промени значително цялата картина в определено положителна посока. Всички подобрения в живота на страната са свързани изключително с неговото име и неговата дейност. Тогава защо тия, които се възхищаваха на Димитров и Червенков, да не се възхитят нему? Защо тези, които цитираха предшествениците му, да не цитират и него? От къде на къде Димитров и Червенков ще отпечатват съчиненията си, а той, който е постигнал много повече, да не отпечатва своите?
Предполагам, че това са силните вътрешни основания на Тодор Живков не само да приеме, но и да насърчи своите поклонници. Толкова повече, че партията винаги се бе отъждествявала с нейния водач. Следователно възторгът от Живков беше възторг от партията.