Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Онова, което бях чул да се разказва за него из цялата страна, не беше много ласкаво. Интелигенцията, която вероятно съдеше за него от речите му, го смяташе за обидно елементарен. В София имаше дузина хора, които го имитираха много сполучливо. Особено гласа и смеха му, който сякаш падаше на етажи, започвайки от най-горния. И ако интелигенцията изпитваше презрително отношение към него и даже си позволяваше да забелязва колко висококултурен бил Червенков, широките маси имаха най-подигравателно отношение. Цялата страна беше залята от вицове за Тодор Живков, при което той неизбежно бе рисуван като прост, ограничен, примитивен човек. От трета страна, както вече казах, в самата партия имаше силно пренебрежение към него. Но всички тези популярни мнения често пъти са израз на заразителни предразсъдъци.
Моето непосредствено впечатление от него през тази дълга екскурзия беше, че гой несъмнено стоеше значително над тези популярни представи и поне за мен безспорно превишаваше който и да е от другите висши партийни ръководители. Явно Живков беше далече от интелектуалния свят. Явно той не беше чел много книги и образованието му е било доста еднолинейно и дори речникът му често пъти показваше неудачното съжителство на простонародни думи с помпозни фрази. Също така човек би могъл да се усъмни доста в естетическите му разбирания. Но зад всичко това стоеше безсъмнена природна интелигентност, бърза съобразителност и великолепна памет. Както ще стане дума по-нататък, много хора са били смайвани от паметта на Живков. Нещо, което според мен липсваше у него по най-определен начин, беше въображението. Но в замяна на това той имаше силно развита интуиция. Мисля, че след тази разходка той класифицира нас, четиримата си гости, по напълно безпогрешен начин. Докато у Анастас той видя бъдещ предан войник в неговата собствена армия, отношението към мен, макар и дружелюбно, си остана докрай изпълнено с подозрение. Безспорно той обичаше властта си и й се любуваше, но с добре прикрита суетност, която не дразнеше. В началото аз изпитвах съмнение дали той имаше реална представа за истината на живота в страната, за мъките на хората, за техните неразрешими проблеми. Много пъти бях установявал, че висши партийни дейци нямаха и елементарна представа за действителността, всред която живееше народът. Те сякаш се намираха на някакъв свой собствен остров и нищо друго не ги интересуваше. У Живков аз установих, че той знаеше доста добре истинското положение на нещата или поне знаеше го по-добре, отколкото го знаеха колегите му. И точно тук като отговор чувствах думите, които щях да чуя от неговите уста няколко години по-късно:
„Нищо не зависи от мен!“
Той приличаше на актьор, който бе приел ролята си, бе я научил много добре и я играеше с удоволствие, без да има каквито и да е претенции да се меси в работата на режисьора или на автора на пиесата. Той съзнаваше актьорската си предопределеност, което проличаваше особено в чувството му за самоирония.
И именно във връзка с това беше и най-интересният епизод в тази наша екскурзия. Както вървяхме из планината по тясна пътека, стигнахме до една локва, която преграждаше пътеката. Трябва да беше широка около два метра и половина. Ние се огледахме да намерим някакъв камък, за да го поставим в средата и улесним минаването, но странно — не намерихме нищо.
„Трябва да скачаме!“ — каза Живков.
Аз се засилих и скочих пръв на отсрещната страна. Живков се засили след мен и сигурно щеше да скочи, ако не беше се спънал. Той падна върху ръцете си, но цопна така, че се изкаля целият. И тогава внезапно се изправи, както беше в средата на локвата, изгледа ме, усмихна се и каза с много особен глас:
„Е, не беше видял изкалян първи секретар, и това видя!“
Той произнесе думата „изкалян“ с добре подчертано двусмислие, което стигна при мен като:
„Аз знам много добре какво съм и нямам нужда други да ми го казват!“
Може би преувеличавам, но точно в този момент аз почувствувах, че за пръв път влязох в действителен контакт с него. Колкото пъти по-късно разказвах за това падане на Живков в калта и последвалите думи за „изкаляния първи секретар“, малцина ми повярваха, че той е бил в състояние да каже такова нещо. Толкова силно беше общото предубеждение спрямо него, че му отнемаше правото на такава твърде дълбока забележка.