Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Но в онзи ден, там, в подножието на Миджур, всичко това беше далечно и неизвестно бъдеще.
След обеда Пешо измъкна фотоапарат и направи снимки на всички ни с Живков в средата. Това снимане малко изпорти сравнително естествената атмосфера, защото ми приличаше на някакво увековечаване. Както и да е, аз никога не видях тези снимки, но знам, че Живков ги беше изпратил на Златка Дъбова, която, предполагам, че все още ги има.
После се разделихме с хората, които ни бяха донесли храната, и отново поехме посока, която Живков, изглежда, добре знаеше. Той каза, че би прекарал и вечерта с нас, но трябвало да отиде на представление в Народния театър, където гастролираше известен съветски театър.
Отначало пак всички вървяхме вкупом и пак се водеха разговори на безобидни теми, което сякаш съответстваше на общото желание. Колкото и непринудени да изглеждаха нашите отношения, върху лицето на всеки можеше да се прочете сдържаност и съобразяване с присъствието на най-властния човек в страната. И най-безобидните думи внимателно се претегляха. Никакъв съществен въпрос не бе докоснат.
Постепенно групата пак се разкъса и двамата с Живков отново се намерихме напред. Доста време вървяхме мълчаливо, сякаш нямаше за какво да разговаряме. После, по някое време той ме запита какво според мен липсва най-много в нашата литература.
„Страст!“ — казах му. Той, изглежда, не ме разбра и аз обясних, че в литературата владееше чиновничеството, че писателите имат формално отношение не само към своите сюжети, но и към целия живот в страната.
Той внимателно слушаше, но аз долових сянка на недоверие спрямо това, което казвах. Изглежда, че той имаше добро мнение за съвременната българска литература и аз рискувах да се озова в положението на неудачен критик. Тогава му разказах за доклада на Любен Дилов, който посети Западна Германия с цел да пропагандира българската литература пред немските издателства. Той беше обиколил няколко от най-известните издателства и беше показал немски преводи на откъси от почти всички съвременни български писатели. Най-сериозно отношение беше срещнал в Роболт Ферлаг, където художественият съвет на издателството си бе направил труда не само да прочете, но и писмено да анализира предложените мостри българска съвременна литература. И най-странното от всичко беше заявлението на издателството, че би желало да преведе и отпечати истинска комунистическа литература, но намерило, че предложената съвременна българска литература изобщо не била комунистическа, а (цитирам по памет) „безинтересна, отживяла времето си дребнобуржоазна литература“. Хората от Роболт Ферлаг бяха обяснили черно на бяло, че нито съдържанието, нито формите на предложените български мостри притежавали елементите на онова новаторско отношение, което според тях би трябвало да отличава комунистическата литература. Досадна обстоятелственост при описването, сладникаво-романтични образи, повърхностен диалог. Във всички произведения нямало нито един истински комунистически образ.
Това мнение ла Роболт Ферлаг бе предадено от Любен Дилов в секретариата на съюза. Когато ние чухме за него, помолихме Любен да ни разкаже подробности. Моето лично впечатление беше, че хората от Роболт бяха в най-висша степен справедливи в своята оценка.
Но Живков, който тясно се интересуваше от писателските работи, не знаеше нищо за този доклад и беше доста озадачен.
— Значи те казват, че в нашата социалистическа литература няма нищо комунистическо? — попита ме той.
— Така казват! — отвърнах.
— Искам да видя този доклад! — и той забърза пред мене. След няколко крачки се извърна и ме попита какво аз мисля за немското мнение. Казах му, че принципно те са доста прави и че ние сериозно трябва да се замислим що за литература произвеждаме. Не отидох по-далече в моята критика, защото имах чувството, че той или не ме разбра, или пък въобще не искаше да слуша неприятни думи. В края на краищата нали сам той много пъти бе говорил за огромни успехи на социалистическата ни литература. И сега изведнъж някой да му каже, че това изобщо не е социалистическа литература, а дребнобуржоазна реминисценция.
Продължихме да вървим доста време в пълно мълчание. Живков все така енергично крачеше пред мен и изглеждаше зает със собствените си мисли. Следвах го на разстояние от няколко крачки и за кой ли път се питах — какво всъщност представляваше той? Какво представляваше човекът, който ръководеше България? Опитвах се някак да подредя впечатленията си от него и да не поставям в един и същи кюп толкова различни неща, като какво беше той и как аз го бях приел. И трябваше да призная, че той си оставаше за мен енигма.