Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Подадох му ръка, за да го изтегля от локвата, но той не прие и сам излезе. С помощта на носната си кърпа той се поизчисти и продължихме да се спускаме надолу без повече коментари. Постепенно калта по дрехите му изсъхна.
Слънцето вече залязваше, когато слязохме долу, всред равна местност, осеяна с горички и храсти. И както вървяхме, внезапно чух силна войнишка команда:
„За среща на министър-председателя на Народна република България, глави надясно!“
Пред нас на продълговатата поляна ни чакаше странна картина. В две редици се бяха строили за среща… някогашни жандармеристи от времето на войната, с техните сини униформи и германски автомати, и партизани, въоръжени със стари пушки и карабини… Беше някаква невероятна картина… Явно пред нас се намираше военна част, която участваше в снимките на филма на Нюма Белогорски. И командирът на тази част, сам в полицейска униформа от едно време, вдигна ръка, за да рапортува на министър-председателя. Това беше твърде много за мен и аз свих зад съседния храст, оставяйки Живков сам да се справя с церемонията. Но той се спря и викна подир мене:
„Хей, Георги, къде избяга? — и като се обърна към строените, прекъсвайки цялата церемония и сочейки към мен, каза: — Виждате ли ги писателите! Щом надушат някаква опасност, и никакви ги няма!“
Трябваше да се върна. Живков ме представи на войниците като автора на „Мъже“ и се пошегува с това, че полицаи и партизани бяха в една и съща редица.
Малко след това бяхме на шосето, където чайката ни чакаше.
Когато се разделихме, Тодор Живков пожела да имаме още много такива срещи. Той не каза нищо излишно, не произнесе никаква дежурна фраза за поддържане връзката между партията и младата интелигенцията само каза, че би желал пак да се видим. Някой от нас каза, че беше наш ред да го поканим, на което той веднага забеляза:
— Но никой не ме кани!
— Ще ви поканим, но вие няма да дойдете — казах аз.
— Сигурно ще дойда. Каквато и работа да имам, пак ще дойда! — заяви той.
Срещата с първия секретар остави всички ни с повдигнато настроение. Светлината, в която той се показа, изглежда, беше над всички очаквания. Ние си мислехме, че след като първият ръководител на страната можеше да покаже толкова такт и внимание към нас, след като ни бе дал да разберем, че знае много добре проблемите не само на литературата и изкуството, но и на целия живот, след като се бе показал търпелив слушател на дълги пледоарии, тогава можеше да се вярва, че България е в добри ръце. Ние твърде бързо му простихме ужасната реч от предишната година, твърде лесно приехме добри маниери за добри намерения. Когато вечерта в Клуба на журналистите разказвах за срещата, изглежда, моето въодушевление да е било прекалено необосновано, защото от всички страни ме срещнаха скептични усмивки. Същата вечер един от моите приятели ме дръпна настрана и ми каза:
„Ако ти храниш някакви илюзии, че като обясниш на Живков дивотиите, които стават, той ще вземе някакви мерки, много се лъжеш! Вашата екскурзия е само един флирт, от който нищо значително няма да произлезе!“
Когато наскоро след нашата екскурзия Хрушчов бе свален, навред се заговори, че дните на Живков като първи секретар са преброени. Ала всеки път, когато се поставеше въпросът: „Кой ще го замести?“, отговорите увисваха във въздуха. Оказваше се, че в цялото Политбюро и в Централния комитет не се очертаваше никаква сериозна личност. Единственият възможен претендент, Митко Григоров, беше извънредно непопулярен в средите на творческата интелигенция.
Последвалите три години показаха, че и съветското ръководство не бе намерило нищо по-добро от Тодор Живков. А и времето работеше в негова полза.
Не зная начина, по който съветското ръководство избира и преценява кого да утвърди за български ръководител, но ми се вярва, че то провежда своеобразни конкурси. Те се състоят в устройване на периодични политически боксови мачове, при което изборът естествено е в полза на победилия. Тодор Живков се качи на политическия ринг — тежка категория, през 1954 година. В първият мач той победи по точки Червенков и цялата червенковска група, макар нокаутирането да дойде значително по-късно. После, пак по точки, беше бит Антон Югов, а междувременно групата на Чанков бе нокаутирана. След това с внезапен удар изхвръкна Митко Григоров. После дойде ред на триото Коцев-Абаджиев-Гяуров, за да стигнем до жестокия нокаут на Борис Велчев. Всички споменати противници на Тодор Живков бяха не по-малко верни съветски хора. Никой не би могъл да ме убеди, че Венелин Коцев или Ангел Цанев, или Митко Григоров не бяха и не са фанатично предани на Съветския съюз партийни функционери. Техният недостатък беше просто в това, че загубиха мачовете си с Живков и съветският рефер всеки път вдигаше ръката му като на български политически Мохамед Али.