Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Защото партията беше Тодор Живков.
Но нека тук подчертая дебело една най-очевидна черта на култа към Тодор Живков или по-точно на мотивите на неговите поклонници. Разликата между тях и поклонниците на Сталин или Димитров е много съществена. Докато култът към Сталин в значителна степен идваше от изворите на партийния фанатизъм, то култът към Тодор Живков идваше изключително от добре направените сметки за това какво се печели от него. С други думи, целият възторг и цялото възхищение, цитатничеството, преклонението бяха в резултат на получен по-голям обществен кокал. Без абсолютно никакво изключение всички почитатели на Тодор Живков са били облагодетелствани от него. Ако първият сектретар би желал да види цялото кухо лицемерие на заобиколилите го верни поклонници, достатъчно е само да се опита да им отнеме това, което сам им е дал. Тогава той би видял колко бързо възторгът от него ще се изпари.
И смятам, че сам Тодор Живков знае много добре неискреността на хората около него. На няколко пъти публично и с доста горчив присмех той казваше:
„Кой знае какво ще говорите за мене, когато се оттегля!“
И така, култът към Тодор Живков беше създаден върху чисто комерчески основи. Известният кинорежисьор Ш. бълваше змии и гущери срещу първия секретар, навред го наричаше с най-невъзможни имена и се подиграваше на речите му…, но дотогава, докато Живков не напъха в ръцете му твърде големия кокал на народен представител и народен деятел на културата с всички следващи се почести и привилегии. Ние онемяхме, когато същият този гражданин заяви на всеослушание, че Живков бил най-мъдрият и най-уважаваният човек в България. Точно този вид хора се втурнаха да засвидетелстват най-голяма лична преданост, да изразяват най-прехласнат възторг, да пишат по събрания най-патосни резолюции и да се борят най-ревностно срещу всички, които изразяваха неодобрение или просто скептицизъм спрямо първия секретар. Напълно по същия начин се преобразява известният литературен критик В. Й., от когото съм слушал най-карикатурни определения за Живков и който след получаването на един голям кокал стана ревностен почитател и може би най-настойчивият цитатчик на Живкови речи в България.
Това не бяха един и двама, а стотици, вероятно хиляди хора. Наблюдавах и обратния ход. Актьорът М. бе издигнат лично от Живков на твърде висок пост. Човекът, пиян от радост и щастие, вървеше из цяла София и с неудържим възторг разказваше колко чудесен, колко мил, колко добър бил бай Тодор. Но не след дълго време по необясними причини благоволението над него изчезна и М. падна, както се казва, от високо. Тогава той потърси старите си приятели и ни разказваше най-лоши неща за същия бай Тодор.
Но не мислете, че това беше само отношението на хората от изкуството и културата. По досадно същия примитивен начин се държаха и хората от производството, селското стопанство, търговията, армията и дори Държавна сигурност. Сякаш в партията се бе установил един напълно бакалски закон — щом имаш личен интерес, първият секретар е най-златният човек на света, а щом няма келепир — той е ужасен.
Заслугата на самия Живков е, че той помогна много в установяването на келепирджийството не само като отношение спрямо самия него, но и като прост и ясен кодекс на отношенията в партията и обществото.
В годините, последвали нашата първа среща, виждах Живков на няколко пъти при официални случаи. Той продължаваше доста често да кани дейците на изкуството и културата на големи вечери или банкети по различни поводи. Всяко годишно отчетно събрание на писателите или, както сега му казват, конгрес беше съпровождано със специална вечеря заедно с Живков. По време на тези доста масови срещи той намираше време да размени по няколко думи с повечето хора. На няколко пъти оставах изненадан, че той помнеше много добре неща, които му бях казал, и се държеше подчертано любезно и внимателно. Може би защото аз бях от малцината, които никога не му поискаха никаква услуга.
Наблюдавайки отношението на пръсъстващите хора към него, бях свидетел на твърде неприятно потвърждение на комерческото внимание, с което той беше обграждай. Още с появяването му писатели и писателки, актьори и актриси, художници и художнички, генерали и генералши и т.н. се струпваха около Живков с най-щастливите усмивки, които техните лица можеха да произведат, с най-активното желание да му направят приятно впечатление и ако могат да го обсебят за миг или два. Как бих искал да имам магнетофонен запис на мармаладените думи, които те му казваха, как бих искал да имам филм на мазните изрази, на фалшивия блясък на очите, на раболепните жестове, на завистливите погледи към този, с когото Живков говореше. Имах чувството, че не се намирам в България във втората половина на двадесети век, а някъде близо до атмосферата на гоголевите градоначалници. При това нека кажа, че заразата на раболепието сякаш обхващаше и най-сериозни и безспорно талантливи дейци на изкуството. И тъкмо това правеше картината по-грозна. Ако човек можеше да приеме сервилността на някакъв функционер в културата, то трудно можеше да се преглътне коленопреклонното поведение на добър художник, актьор или писател.