Задочни репортажи за България

По много причини бях силно потиснат. Нямах никакво желание нито да виждам Тодор Живков, нито да бъда всред неговата компания. Цяла сутрин мои най-близки приятели ме бяха убеждавали, че трябва да отида, че не бива да се поддавам на настроения и че мога да загубя много от необмислени демонстрации. Бях далече от идеята да правя демонстрации. Просто не виждах никакъв смисъл в тази среща, където в най-добрия случай щях да бъда излишна гарнитура.

„Нямам за какво да говоря нито с него, нито с другите!“ — казвах на моите приятели.

„Искаш ли да ти дам един съвет? — попита ме един от тях, който беше народен артист, врял и кипял в подобни обществени изпитания: — Подхвърли им нещо за лов или ловджийска история и ще видиш, че след това цяла вечер те ще разговарят на ловни теми и ще те забравят.“

В четирите години, които отделяха първата ми среща с Тодор Живков до тази, която щеше да бъде предпоследна, много неща се бяха изяснили по такъв начин, че аз нямах никакви илюзии. Наивната, необоснованата, но жизнено необходимата вяра, че са възможни промени вътре в партията, умря с нахлуването в Чехословакия. За мен, а предполагам и за мнозина като мен, краят на Дубчек беше и краят на моите опити да примирявам явно непримирими неща, да правя компромиси в името на нещо, което никога нямаше да дойде. Истината за нас и нашето бъдеще се беше появила с такава категоричност, че трябваше да ослепея, оглушея или онемея, за да не я видя. Никога преди, дори в най-страшните сталински години, не бях чувствувал така „безпощадно ясно“, че ние бяхме обречени. Спомените ми от дните и нощите из улиците на развълнувана Прага, от освобождаващата сила на чешката пролет, от опиянението, което народите от Изток не знаеха, а народите от Запад не помнеха — всичко се превърна в отвращение от властта, под която живеех, от нейните представители, с които се срещах, и от себе си, защото компромисите продължаваха. Имаше нещо много обидно в моето отиване да вечерям с човека, който бе пратил (макар и символично) български войски в Чехословакия.

Моите разочарования от дейността на Тодор Живков бяха започнали доста време преди август 1968 година, но нашествието на войските на Варшавския договор беше пределната точка, моментът, който смъкна всички маски. Тогава видях, че всичките действия на първия секретар, цялото му обществено поведение бяха най-логично придържане до отредената му актьорска роля в съветската пиеса, наречена „Народна република България“. Само един болен от оптимизъм наивник можеше да вижда нещо повече в дребни кокетиращи жестове, в много-смислено произнесени фрази. Както вече обясних, масовият флирт на първия секретар с творческата интелигенция не само не се оказа полезен за копнежите на тази интелигенция, но в голяма степен беше заблуждаващ и пакостен. Според мен неговото поведение беше образец на двуличие. Докато, от една страна, той се срещаше, разговаряше и вечеряше с някои „сърдити“ или „полусърдити“ български интелектуалци, от друга страна, той беше човекът, който в същото време произнасяше ждановско-сталински речи като например тази в завод „Ворошилов“, където Живков се провикна пред работниците, че „българската интелигенция много си е разпасала пояса и че тоягата ще играе!“. От една страна, той засипваше избрана част от творческата интелигенция с пари, почести и привилегии, а от друга страна, пак той подмяташе на работниците и обикновения народ каква разглезена и непризнателна сбирщина е интелигенцията. Тъкмо под негово ръководство и следвайки негови инструкции се извършиха най-сериозните покушения срещу всичко неортодоксално в българската съвременна култура. Именно неговите най-близки сътрудници, като Венелин Коцев, Георги Джагаров и други, заключиха за дълго време вратите на кинематографията, театрите, издателствата, радиото и телевизията за може би най-талантливите и в действителност най-популярните творци, като Христо Ганев и Бинка Желязкова, Христо Писков и Рангел Вълчанов, Леон Даниел, Вили Цанков, Асен Шопов, Радой Ралин, Константин Павлов, Николай Кънчев, Стефан Цанев и много други. Новата договорна система в кинематографията и театрите бе използувана като силно оръжие срещу творци, които дръзваха да покажат и най-лекия признак на непокорство. Особено арогантен беше Венелин Коцев. Никога няма да забравя вечерята в Боровец, която бай Дечко Узунов даде по случай 70-ия си рожден ден. На тази вечеря той покани само двама писатели — Стефан Цанев и мен. Очакваха Живков да присъствува, но вместо него пристигна Венелин Коцев, който вече минаваше за втория човек в страната. Коцев стана да поздрави юбиляря. След като каза съответните поздравителни думи от името на Живков и от свое име, той внезапно вдигна ръцете си над масата, като в едната ръка държеше парче хляб, а в другата нож, и се обърна към Стефан и мен: