Властелинът на пръстените

— Може би — каза той. — Ала една тъй голяма претенция се нуждае от потвърждение и ще искаме явни доказателства, преди Арагорн да дойде в Минас Тирит. Преди шест дни, когато потеглих, още не бе дошъл нито той, нито някой друг от вашия Отряд.

— Боромир приемаше претенциите му — каза Фродо. — Всъщност, ако беше тук, Боромир щеше да отговори на всичките ти въпроси. И след като още преди много дни той бе стигнал Раурос, а после възнамеряваше да потегли право към вашия град, навярно ще узнаеш отговорите веднага след завръщането си. Той знаеше моята роля в Отряда, както и всички останали, защото сам Елронд от Имладрис ми я отреди пред целия Съвет. С тази задача идвам из тия земи, но нямам право да я разкривам комуто и да било извън Отряда. При все това никой от хората, твърдящи, че се борят с Врага, не би сторил добро, ако ми попречи.

Каквото и да изпитваше Фродо, гласът му звучеше гордо и Сам одобрително кимна, но Фарамир не бе задоволен.

— Тъй! — изрече той. — Предлагаш ми да си гледам работата и да се върна у дома, а теб да пусна на воля. Като се върне, Боромир ще разкаже всичко. Като се върне, казваш! Бяхте ли приятели с Боромир?

В паметта на Фродо ярко изпъкна споменът за нападението на Боромир и той се поколеба за миг. Бдителният поглед на Фарамир стана още по-твърд.

— Боромир бе храбър боец от нашия Отряд — бавно произнесе Фродо. — Да, лично аз му бях приятел.

Фарамир зловещо се усмихна.

— Значи би те наскърбила вестта, че Боромир е мъртъв?

— Наистина би ме наскърбила — отвърна Фродо. Сетне зърна изражението в очите на Фарамир и гласът му се заплете. — Мъртъв? Да не би да искаш да кажеш, че той наистина е мъртъв и ти го знаеш? Мъчиш се да ме оплетеш, шегуваш се, нали? Сигурно искаш да ме провериш с лъжовни вести?

— Дори и орк не бих оплел с лъжовни вести — каза Фарамир.

— Добре тогава, как е загинал и откъде го знаеш? Нали казваш, че никой от Отряда не е пристигнал в града, преди да потеглите.

— Колкото до това как е загинал, надявах се да узная от неговия приятел и спътник.

— Но той бе жив, здрав и могъщ, когато се разделихме. И доколкото знам, още е жив. Макар, разбира се, не една опасност да дебне из света.

— Вярно, много са — промълви Фарамир — и не на последно място е предателството. През целия този разговор Сам усещаше как в душата му все по-мощно се надигат нетърпение и гняв. Последните думи не можеше да понесе — изскочи насред кръга и бързо закрачи към господаря си.

— Да ме прощавате, господин Фродо — каза той, — ама тук вече надхвърлихме мярката. Той няма право да ви говори така. След всички тия изпитания, дето ги преминахте и за негово добро, и заради всички тия големи човеци, че и заради всички останали. Виж какво, Военачалник! — Той решително застана срещу Фарамир с ръце на кръста и се намръщи, сякаш разговаряше с млад хобит, който опитва да му пробута „врели-некипели“ (според собствения му израз) по повод посещението си в узряла овощна градина. Мъжете наоколо замърмориха, но по лицата им цъфнаха усмивки — не бяха виждали досега такова нещо: Военачалникът им да седи на земята, очи в очи с разкрачения, кипнал от гняв хобит. — Виж какво! Накъде искаш да изкараш нещата? Дай да се разберем, преди да са ни налетели всичките орки от Мордор! Ако мислиш, че моят господар е убил онзи Боромир и е избягал, значи нямаш мозък! Ама хайде, кажи го, че да свършваме. А после ни извести какво смяташ да правиш. Жалко само, че народ, дето се хвали, че се бие с Врага, не може да остави другите да си свършат работата както трябва, без да им се меша. Ако Онзи можеше да те види сега, щеше да е страшно доволен. Щеше да помисли, че си е намерил нов приятел, тъй да знаеш.