Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Едно търсехме, друго намираме — рече единият. — Но какво намерихме всъщност?
— Не са орки — каза вторият и отпусна дръжката на меча, която бе сграбчил, като видя Жилото да лъщи в десницата на Фродо.
— Елфи? — колебливо подхвърли третият.
— О, не! Не са елфи — каза най-високият, който изглеждаше водач на останалите. — По наше време елфите не бродят из Итилиен. Пък и казват, че елфите били приказно красиви.
— А ние не сме, така ли да разбирам? — обади се Сам. — Сърдечно благодарим. Като свършите обсъждането, може би ще ни кажете вие кои сте и защо не можете да оставите двамата морни пътници да си почиват.
Високият зелен мъж се усмихна хладно.
— Аз съм Фарамир, гондорски военачалник. А из тия земи няма пътници — само слуги на Черната или Бялата кула бродят тук.
— Ние пък не сме нито от едните, нито от другите — отвърна Фродо. — Пътници сме, каквото и да твърди военачалникът Фарамир.
— Тогава побързайте да съобщите кои сте и накъде сте тръгнали — каза Фарамир. — Работа ни чака, а не е нито време, нито място тук за загадки и преговори. Хайде! Къде е третият от вашата група?
— Третият ли?
— Да, онзи потаен тип, когото заварихме да тършува из езерото. Грозноват изглеждаше. Сигурно беше оркски съгледвач или някаква друга от ония твари. Но е хитър като лисица, успя да ни се изплъзне.
— Не знам къде е — каза Фродо. — Той ни е само случайно срещнат спътник и не поемам отговорност за него. Пощадете го, ако го срещнете. Доведете го или го изпратете при нас. Той е само окаяно скитащо създание, но засега е под моя закрила. Колкото до нас, то ние сме хобити от Графството далече на сезерозапад, отвъд много реки. Казвам се Фродо, син на Дрого, а с мен пътува Самознай, син на Бързохам, достоен хобит на служба при мене. Пристигнахме по дълги пътища — от Ломидол или Имладрис, както го наричат някои.
При тези думи Фарамир трепна и заслуша внимателно.
— Имахме седмина спътници — единия загубихме в Мория другите оставихме на Парт Гален над Раурос: двама бяха от нашия род, освен тях имаше джудже, елфи и двама човеци. Те бяха Арагорн и Боромир, който казваше, че идва от южния град Минас Тирит.
— Боромир! — възкликнаха и четиримата.
— Боромир, син на Владетеля Денетор? — запита Фарамир и лицето му стана удивително сурово. — С него ли дойдохте? Това наистина е важна вест, стига да е вярно. Знайте, малки странници, че Боромир, син на Денетор, бе Главен надзирател на Бялата кула и наш Върховен военачалник; неизмеримо ни липсва сега. Кои сте и какво общо сте имали с него? Не се бавете, Слънцето преваля пладне.
— Известни ли са ти загадъчните слова, които донесе Боромир в Ломидол? — отвърна Фродо.
— Тия слова са известни наистина — каза смаяният Фарамир. — Това, че ги знаеш, донякъде доказва правотата ти.
— Арагорн, когото споменах, е носител на Меча, що бе строшен. А ние сме полуръстовете, за които се говори в стиха.
— Виждам го — замислено промълви Фарамир. — Или поне виждам, че може да е така. А що е Злината на Исилдур?
— Това е тайна — отговори Фродо. — Едва ли някога ще се разкрие.
— Трябва да узнаем повече за това — каза Фарамир — и да разберем какво ви носи тъй далеч на изток, под сянката на онези… — Той посочи с пръст, без да изрече име. — Но не сега. Работа ни чака. Дебне ви опасност и каквито времена са настанали, нямаше да стигнете надалеч до поля и пътища. Преди да отмине денят, из този край ще има люти битки. Сетне — смърт или бързо бягство към Андуин. За ваше и за мое добро ще оставя двамина да ви пазят. Мъдрите хора не вярват на случайни срещи из тия земи. Ако се завърна, пак ще поговорим.
— Сбогом! — каза Фродо и ниско се поклони. — Мисли каквото си искаш, но аз съм приятел с всички врагове на Единствения Враг. Бихме пожелали да ви придружим, ако имаше надежда два полуръста да помогнат на достойни и силни мъже като вас и ако нямах друга задача. Дано вечна Светлина сияе над мечовете ви!
— Каквито и да са хобитите, поне са любезен народ — каза Фарамир. — Сбогом!
Хобитите отново седнаха, без да споделят мислите и чувствата си. Двама мъже останаха да ги пазят неотлъчно в крайчеца на шарената сянка под мрачните лаврови дървета. Денят се затопляше, от време на време те сваляха маските да се разхладят и Фродо видя, че са красиви, с бяла кожа, тъмна коса, сиви очи, с печални и горди лица. Разговаряха тихичко помежду си, отначало на Общия език с множество старовремски думи, после преминаха на някакъв свой език. За своя изненада, като се вслуша, Фродо откри, че приказват на елфически или поне твърде близък до него език; изгледа ги с възхищение, защото разбра, че трябва да са Южни Дунеданци, потомци на Задморските владетели.