Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
След малко се опита да ги заприказва, но те отговаряха бавно и предпазливо. Представиха се с имената Маблунг и Дамрод, гондорски войници и стражи на Итилиен; някога, преди падането на тази местност под чуждо владичество, родителите им бяха живели тук. Измежду подобни мъже Владетелят Денетор избираше своите щурмови отряди, които тайно прекосяваха Андуин (не пожелаха да кажат как и къде), за да нападат орките и останалите врагове, скитосващи между Ефел Дуат и Реката.
— До източния бряг на Андуин са цели десет левги — каза Маблунг. — Рядко навлизаме толкова навътре. Но този път имаме нова мисия — да устроим засада на пришълците от Харад. Проклети да са!
— Да, проклети да са южняците! — добави Дамрод. — Казват, че някога имало връзки между Гондор и Харадските кралства в Далечния Юг, ала никога не е имало дружба. В ония дни границите ни минавали далече на юг, отвъд устието на Андуин. Умбар, най-близкото от техните владения, признавало владичеството ни. Но това отдавна е минало. От много поколения не сме чували за тях и те за нас. Едва напоследък узнахме, че Врагът ги е посетил и те са се присъединили или по-скоро възвърнали към него — винаги са били склонни да приемат волята му — както и много други народи на Изтока. Не се съмнявам, че дните на Гондор са преброени и вече е решена съдбата на стените на Минас Тирит — тъй велика е неговата сила и злоба.
— И все пак не ще стоим със скръстени ръце, додето Той прави каквото си пожелае — възрази Маблунг. — Тия проклети южняци маршируват сега по древните пътища, за да се влеят в пълчищата на Черната кула. Да, задават се, и то по пътища, сътворени от изкусни гондорски ръце. Узнахме, че крачат все по-безгрижно, вярвайки, че могъществото на новия им властелин е тъй безпределно, та самата сянка на неговите хълмове ще ги опази. Идваме да им дадем урок. Преди няколко дни ни съобщиха, че тяхна войска се е упътила на север. Един от полковете им по наша преценка трябва да мине към пладне недалеч оттук — горе, по пътя през разсечения хълм. Пътят може да мине по-нататък, но не и те! Няма да успеят, додето Фарамир е наш военачалник. Сега той е начело във всички рисковани походи. Но сякаш магия пази живота му или съдбата му е отредила друг край.
Разговорът секна и настана напрегнато мълчание. Всичко наоколо изглеждаше замряло и изпълнено с очакване. Сам приклекна в края на папратовия гъсталак и надникна навън. С острия си хобитов поглед забеляза, че наоколо има още много мъже. Виждаше ги как се прокрадват по склоновете, сами или на дълги колони, винаги в сянката на горички и храсталаци, или пълзят, почти невидими в зелено-кафявите си дрехи, през треви и папрати. Всички имаха маски, качулки и ръкавици, всички бяха въоръжени като Фарамир и спътниците му. Не след дълго те отминаха и изчезнаха. Слънцето продължаваше да се издига и взе да клони на юг. Сенките се смаляваха.
„Чудя се къде ли е онзи проклетник Ам-гъл — помисли си Сам, пълзейки обратно към гъстата сянка. — Има голяма вероятност да го заколят като орк или да се изпече под Жълтото лице. Но ми се чини, че ще намери начин да се опази.“
Той легна край Фродо и задряма.
Събуди се и му се стори, че чува рогове. Седна. Бе пладне. В сянката на дърветата пазачите напрегнато се ослушваха. Изведнъж нейде горе по склона отново и по-мощно изсвириха рогове — вече нямаше съмнение. Сам като че дочу рев и диви крясъци, но звукът бе слаб, сякаш долиташе от някаква далечна пещера. Малко по-късно шумът на сражението избухна наблизо, точно над скривалището им. Ясно се чуваше скърцащият звън на стомана о стомана, дрънкането на меч върху железен шлем, глухият удар на острие по щит; раздаваха се викове и писъци, а един ясен и звучен глас зовеше: Гондор! Гондор!
— Като ги слушам, все едно, че стотина ковачи блъскат едновременно с чуковете — каза Сам на Фродо. — Мене ако питат, няма нужда да идват по-наблизо.
Но шумът наближаваше.
— Те идват! — изкрещя Дамрод. — Гледайте! Част от южняците са се изтръгнали от засадата и бягат по пътя. Ето ги! Нашите ги гонят с Военачалника начело.
Разпаленото любопитство тласна Сам да се присъедини към пазачите. Изкатери се малко по-нагоре до едно от най-големите лаврови дървета. За миг зърна смугли мъже в червени одежди да бягат недалеч по надолнището; устремени подир тях, воини в зелено ги съсичаха насред бягството. Въздухът гъмжеше от стрели. И внезапно едно човешко тяло се преметна през ръба на закриващия ги склон, с трясък прелетя през тънките дръвчета и едва не се стовари върху зрителите. Спря в папратите, едва на няколко фута от тях — лежеше по очи и под златната огърлица на шията му стърчаха зеленопери стрели. Алените му одежди бяха изподрани, ризницата от застъпени бронзови плочки бе посечена и разкъсана, кръв напояваше черните му плитки със златни украшения. Мургавата му ръка още стискаше дръжката на пречупен меч.