Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Визерион отново изсъска. Между зъбите му изригна дим и видяха как дълбоко в гърлото му закипя зелен огън.
— Те са… страховити същества.
— Те са дракони, Куентин. — Дани се повдигна на пръсти и го целуна леко по едната буза, после по другата. — Аз също.
Младият принц преглътна.
— Аз… също имам кръвта на дракона в себе си. Мога да проследя родословието си чак до първата Денерис, принцесата Таргариен, която била сестра на крал Дерон Добрия и жена на принца на Дорн. Той е построил за нея Водните градини.
— Водните градини ли? — Честно казано, почти нищо не знаеше за Дорн и историята му.
— Любимият палат на баща ми. Бих ви ги показал с удоволствие. Всичко е от розов мрамор, с езерца и фонтани, с изглед към морето.
— Звучи красиво. — Отдръпна го от ръба на ямата. „Мястото му не е тук. Не трябваше изобщо да го водя тук.“ — Трябва да се върнеш там. Боя се, че дворът ми не е безопасно място за теб. Имам повече врагове, отколкото предполагаш. Направи Даарио на глупак, а той не прощава такива обиди.
— Имам рицарите си. Заклетите си щитове.
— Двама рицари. Даарио има петстотин Бурни врани. А и няма да е зле да внимаваш със съпруга ми. Изглежда добродушен и приятен човек, знам, но са му предани едни от най-страховитите воини на света. Ако на някого от тях му хрумне, че ще спечели благоволението му, като изобличи съперник…
— Аз съм принц на Дорн. Няма да бягам от роби и наемници.
„Значи си истински глупак, принц Жабок.“ Дани погледна за последно дивите си деца. Чуваше крясъците им, докато водеше Жабока към вратата, виждаше отраженията на огньовете им в танцуващата по тухлите светлина. „Погледна ли назад, съм изгубена.“
Железните врати зад тях изкънтяха и се затвориха.
— Разкажи ми за другата Денерис — каза тя. — Знам по-малко за историята на кралството на баща ми, отколкото би трябвало. Така и нямах майстер до себе си като малка. — „Само брат.“
— С най-голямо удоволствие, ваше величество — отвърна Куентин.
Беше много след полунощ, когато и последните гости напуснаха и Дани се върна в покоите си при своя лорд и крал. Хиздар поне беше щастлив, макар и малко пиян.
— Спазвам обещанията си — каза ѝ той, докато Ирри и Джикуи ги обличаха в нощните халати за ложето. — Пожела мир и го имаш.
„А ти пожела кръв и много скоро ще трябва да ти я дам“, помисли Дани, но отвърна само:
— Благодарна съм ти.
Възбудата на деня беше възпламенила страстта на съпруга ѝ. Щом слугините ѝ се оттеглиха, той смъкна халата ѝ и я бутна на гръб в леглото. Дани го взе в прегръдката си и му се покори. Както беше пиян, знаеше, че няма да се задържи дълго в нея.
Така и стана. После той притисна устни до ухото ѝ и прошепна:
— Дано боговете дадат да сме направили син тази нощ.
Думите на Мирри Маз Дуур отекнаха в главата ѝ. „Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев. Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи. Когато утробата ти се загърчи пак и му родиш живо дете. Тогаз ще се върне той, но не и преди.“ Смисълът беше съвсем ясен: Да се върне хал Дрого от мъртвите беше толкова вероятно, колкото тя да роди живо дете. Но имаше някои тайни, които не можеше да се насили да сподели дори със съпруг, тъй че остави Хиздар зо Лорак да таи надеждите си.
Благородният ѝ съпруг скоро заспа дълбоко. Денерис можеше само да се върти до него. Искаше ѝ се да го разтърси, да го събуди, да го накара да я прегърне и целуне, да я люби отново. Но и да го направеше, пак щеше да заспи след това и да я остави сама в тъмното. Зачуди се какво ли прави Даарио. И той ли беше неспокоен като нея? Мислеше ли за нея? Обичаше ли я наистина? Мразеше ли я затова, че се бе омъжила за Хиздар? „Изобщо не трябваше да го взимам в леглото си.“ Беше само наемник, негоден да бъде консорт на кралица, но все пак…
„Знаех го през цялото време, но все пак го направих.“
— Моя кралице? — чу се тих глас в тъмното.
Дани трепна.
— Кой е там?
— Само Мисандей. — Наатийската писарка се доближи до леглото. — Тази чу, че плачете.
— Плача ли? Не съм плакала! Защо да плача? Имам си своя мир, имам си своя крал, имам всичко, което една кралица би могла да пожелае. Имала си лош сън, нищо повече.
— Както кажете, ваше величество. — Мисандей се поклони и понечи да си тръгне.
— Остани — каза Дани. — Не искам да съм сама.
— Негово величество е с вас.
— Негово величество спи и сънува, но аз не мога да заспя. Утре трябва да се окъпя в кръв. Цената на мира. — Усмихна се тъжно и потупа леглото. — Ела. Седни. Говори с мен.