Танц с дракони

Смрад можеше да го направи. Да го направи с плахата надежда, че може би ще удовлетвори лорд Рамзи. Тези курви бяха решили да откраднат младоженката на Рамзи; Смрад не можеше да го позволи. Но старите богове го бяха познали, бяха го нарекли Теон. „Железнороден бях, син на Бейлон Грейджой и законен наследник на Пайк.“ Отрязаните пръсти го засърбяха и затрепериха, но не извадиха камата.

Катерицата се върна с другите четири: мършавата сивокоса Миртъл, Уилоу Вещерското око с дългата ѝ черна плитка, широката в кръста едрогърда Френя, Холи с ножа ѝ. Облечени като слугини. „Никакви мечове — забеляза Теон. — Никакви брадви, чукове, никакви оръжия освен ножовете.“ Наметалото на Холи беше стегнато със сива тока, а Френя беше намотала конопено въже по тялото си, от бедрата до гърдите. С него изглеждаше още по-едра.

Миртъл носеше слугински дрехи за Роуан.

— Дворовете са пълни с глупаци — предупреди ги тя. — Канят се да тръгват навън.

— Коленичещи — изсумтя Уилоу презрително. — Великият им лорд заповядва, те се подчиняват.

— Ще умрат — изписука Холи щастливо.

— И те, и ние — каза Теон. — Дори да минем през охраната, как смятате да изведете лейди Аря?

Холи се усмихна.

— Шест жени влизаме, шест излизаме. Кой ти гледа слугинчета? Ще облечем момичето Старк като Катерицата.

Теон погледна Катерицата. „Почти еднакви са на ръст. Може и да успеят.“

— А тя как ще излезе?

— През някой прозорец и долу в гората на боговете — отговори му тя. — Бях на дванайсет първия път, когато брат ми ме взе на набег южно от Вала ви. Тогава си спечелих името. Брат ми каза, че приличам на катерица, тичаща по дърво. Оттогава съм прехвърляла Вала шест пъти, насам и обратно. Все ще мога да се спусна по една каменна кула.

— Доволен ли си, обърни-плащ? — попита Роуан. — Да започваме.

Кухнята на Зимен хребет с високия сводест таван заемаше отделна сграда, настрана от залите и цитаделите на замъка, за да се избегне пожар. Миризмите вътре се сменяха час по час — винаги различен лъх на печени меса, праз и лук, и прясно опечен хляб. Рууз Болтън бе поставил охрана на кухненските врати. При толкова много гърла за хранене всеки залък беше ценен. Дори готвачите и чистачите на котли се наблюдаваха непрекъснато. Но пазачите познаваха Смрад. Обичаха да го дразнят, когато дойдеше да вземе гореща вода за банята на лейди Аря. Никой не смееше да стигне по-далече обаче. Знаеше се, че Смрад е любимецът на лорд Рамзи.

— Принцът на Вонята е дошъл за гореща вода — заяви един от охраната, щом Теон и слугинчетата му се появиха пред него. Отвори им вратата. — Хайде бързо, докато не се е издухал всичкият топъл въздух.

Влязоха и Теон сграбчи едно от ратайчетата за рамото.

— Гореща вода за милейди, момче. Шест пълни ведра и гледай да е наистина гореща. Лорд Рамзи я иска розова и чиста.

— Да, милорд — отвърна момчето. — Веднага, милорд.

„Веднага“ отне доста повече време, отколкото му се искаше на Теон. Нито един от големите котли не беше чист, тъй че момчето трябваше да изтърка един, преди да го напълни. Цяла вечност отне, докато кипне, и още време, докато напълнят шестте дървени ведра. През цялото време жените на Абел чакаха, скрили лицата си под качулките. „Правят го съвсем погрешно.“ Истинските слугинчета винаги се закачаха с ратаите, флиртуваха с готвачите, щипваха по някоя хапка тук и залък — там. Роуан и сестрите ѝ заговорнички не искаха да привличат внимание, но мрачното им мълчание скоро накара пазачите да ги поглеждат озадачено.