Танц с дракони

Усмихна му се.

— Принце. Слизането е дълго. Сигурен ли сте, че го желаете?

— Да, ваше величество.

— Елате тогава.

Двама от Неопетнените тръгнаха по стъпалата пред тях, понесли факли. Зад тях стъпваха двама от Бронзовите зверове, единият с маска на риба, другият — на ястреб. Дори в собствената ѝ пирамида, в тази щастлива нощ на мир и празненства, сир Баристан бе настоял навсякъде да я придружава охрана. Малката група започна дългото слизане в мълчание. На три пъти спираха да отдъхнат.

— Драконът има три глави — каза Дани, щом стигнаха последната площадка. — Бракът ми не бива да бъде краят на всичките ти надежди. Знам защо си тук.

— За теб — каза Куентин, целият непохватна галантност.

— Не — отвърна Дани. — За огън и кръв.

Един от слоновете ги поздрави с тръбен зов от яслата си. Отдолу му отвърна рев и лицето ѝ се зачерви от внезапно лъхналия зной. Принц Куентин я погледна с тревога.

— Драконите усещат, когато е наблизо — каза му сир Баристан.

„Всяко дете усеща майка си — помисли Дани. — Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи…“

— Те ме зоват. Ела. — Хвана принц Куентин за ръка и го поведе към ямата, където бяха затворени два от драконите ѝ. — Останете отвън — каза на сир Баристан, докато Неопетнените отваряха огромните железни врати. — Принц Куентин ще ме защити.

И поведе дорнския принц към ямата.

Драконите извиха вратове и се взряха в тях с огнените си очи. Визерион беше скъсал една от веригите си и бе разтопил другите. Беше се лепнал високо над ямата като огромен бял прилеп, заровил нокти дълбоко в изгорените ронещи се тухли. Регал, все още окован, разкъсваше трупа на бик. Купчините кости на пода бяха по-високи от последния път, когато беше слизала тук, а стените бяха черни и сиви, повече пепел, отколкото тухла. Нямаше да издържат много дълго… но зад тях имаше само пръст и камък. „Могат ли драконите да прокопаят тунел през скала, като огнечръвите на стара Валирия?“ Надяваше се, че не.

Дорнският принц беше пребледнял като платно.

— Аз… казват, че били три.

— Дрогон е на лов. — Нямаше защо да чува останалото. — Белият е Визерион, зеленият е Регал. Нарекох ги на братята си. Гласът ѝ отекна от почернелите каменни стени. Прозвуча тънък — момичешки глас, не гласът на кралица и завоевателка, нито радостният глас на младоженка.

Регал изрева и огън изригна в ямата — стълб от червени и оранжеви пламъци. Плесна с криле и въздухът се изпълни с облак от сива пепел. Скъсани вериги задрънчаха около краката му. Куентин Мартел отскочи назад.

Някоя по-жестока жена можеше да му се изсмее, но Дани стисна ръката му и рече:

— Аз също се плаша от тях. Нищо срамно няма в това. Децата ми са пораснали диви и гневни в тъмното.

— Ти… смяташ да ги яздиш?

— Един от тях. Знам за драконите само това, което ми разказваше брат ми, когато бях малка, и каквото съм чела в книги, но е казано, че дори Егон Завоевателя нито веднъж не е посмял да яхне Вхагар или Мераксес, а сестрите му Балерион Черната гибел. Драконите живеят по-дълго от хората, някои — стотици години, тъй че Балерион имал други ездачи, след като Егон умрял… но никой ездач никога не е летял на два дракона.