Танц с дракони

Поклони ѝ се ниско.

— Ваше величество. Изглеждате прекрасно. Е, както винаги. Никой от тия юнкайци не може да се сравни с вас по хубост. Мислех да ви донеса сватбен дар, но наддаването стигна много високо.

— Никакви дарове не искам от теб.

— Този можеше да ви хареса. Главата на стар враг.

— Твоята ли? — попита тя мило. — Ти ме предаде.

— Е, много сте сурова в присъдата си, ако ми е позволено да кажа. — Кафявия Бен почеса сиво-белия си мустак. — Минахме на печелившата страна, нищо повече. Същото, което направихме и преди. А и не бях само аз. Обсъдих го с хората си, впрочем.

— Значи те ме предадоха, това ли ми казваш? Защо? Лошо ли се отнесох с Вторите синове? Излъгах ли ви в заплащането?

— Ни най-малко — отвърна Кафявия Бен. — Но не всичко опира до парите, ваше всемогъщество. Отдавна го научих това, още в първата си битка. На заранта след боя ровех между мъртвите. Търсех нещо за плячкосване, както си е редно. Натъкнах се на един труп, някой беше отсякъл с брадва едната му ръка от рамото. Беше покрит с мухи, целият в кора от съсирена кръв, може би затова никой не го беше пипнал, но под тях носеше жакет с метални шипове, кожата изглеждаше здрава. Реших, че ще ми стои добре, тъй че пропъдих мухите и го смъкнах. Проклетият жакет се оказа по-тежък, отколкото се полагаше. Защото под хастара беше зашил цяло съкровище монети. Злато, ваше величество, хубаво жълто злато. Толкова, че човек да живее като лорд до края на дните си. Но каква полза му беше донесло? Лежеше там с всичките си монети в кръвта и калта, с шибаната му ръка отсечена. И това беше урокът, разбирате ли? Среброто е сладко и златото е майчицата ни, но умреш ли, струват по-малко от последното ти изсиране, преди да издъхнеш. Казах ви веднъж: има стари наемници и има смели наемници, но няма стари смели наемници. Момчетата ми не държаха да умрат, нищо повече, а когато им казах, че не бихте могли да хвърлите драконите срещу юнкайците, ами…

„Сметнал си ме за победена — помисли Дани. — А коя съм аз да кажа, че си сгрешил?“

— Разбирам. — Можеше да приключи дотук, но изпита любопитство. — Толкова, че да живееш като лорд, каза. Какво направи с всичкото това богатство?

Кафявия Бен се засмя.

— Нали си бях глупаво момче, казах на един, когото смятах за приятел, а той каза на сержанта ни и братята ми по оръжие дойдоха и ме освободиха от това бреме. Сержантът каза, че съм твърде млад, че само ще го пропилея по курви и така нататък. Жакета ми го остави обаче. — Обърна се и плю настрани. — Никога не се доверявайте на наемник, милейди.

— Това го научих. Един ден ще се постарая да ти благодаря за урока.

Кафявия Бен присви очи.

— Няма нужда. Знам каква благодарност имате предвид. — Поклони се отново и се отдалечи.

Дани се загледа над града си. Отвъд стените юнкайските шатри се изпъваха в прави редици до морето, защитени от рововете, изкопани от робите. Два железни легиона от Нов Гхиз, обучени и въоръжени също като Неопетнените, бяха вдигнали лагер отвъд реката на север. Други два гхискарски легиона се бяха укрепили на изток, запушвайки пътя към прохода Кизаи. Коневръзите и лагерните огньове на свободните дружини бяха на юг. Денем тънките струи дим увисваха във въздуха като опърпани сиви ленти. Нощем можеше да се видят далечни огньове. Точно до залива беше вдигнат отвратителният робски пазар, току пред портата ѝ. Сега, когато слънцето бе залязло, не можеше да го види, но знаеше, че е там. Това само я ядоса още повече.